По-мил от неговата градина и книги му бил Равана, собственият малък син, осъществяването на любовта и на живота му, цел на грижата и нежността му, едно нежно и красиво дете, истински принц, с очи на кошута като майка си, и склонен към замисленост и мечтание като баща си; понякога, когато той виждал малкия дълго да седи в градината пред някакво красиво дърво или приклекнал на килима, потънал в съзерцание на някакъв камък, резбована играчка или птиче перо, с леко повдигнати вежди и кротък, втренчено унесен поглед, струвало му се, че този син много прилича на него. Колко много го обичал, Даса открил веднъж, когато за пръв път трябвало да го остави за неопределено време.

Един ден дошъл бърз вестоносец от областта, където неговите земи граничели със земите на Говинда, съседа, и съобщил, че там били нахлули хората на Говинда, заграбили добитък, пленили доста хора и ги отвлекли. Даса незабавно се приготвил, взел със себе си началника на гвардията, няколко десетки конници и се впуснал да преследва нападателите; и тогава, в мига, преди да поеме на път, когато вдигнал на ръце синчето си и го целунал, любовта в сърцето му лумнала — същинска огнена болка, и тази огнена болка, чиято сила го изненадала, го докоснала като предупреждение от неизвестното, през дългата езда се превърнала в разбиране и убеждение. И докато яздел, мисълта му се занимавала с това, по каква причина е яхнал коня и толкова люто и стремително се втурнал към вражата страна; и каква в действителност била властта, която го заставила за такова дело и усилие. Той разсъждавал дълго и разбрал, че всъщност не било важно и сърцето не го заболяло затуй, че някъде по границата са му отвлекли добитък и хора, че кражбата и оскърблението на неговите княжески права не биха били достатъчни да го тласнат натам, да го разпалят за гняв и дело и че за него би било по-подходящо да отвърне на вестта за ограбването на добитък с една състрадателна усмивка. Ала с това, знаел го, щял да прояви страшна несправедливост към вестоносеца, препускал с известието до изнемога, и не по-малко към хората, които били ограбени, и към пленените, отвлечените от своята родина и мирния си живот в чужбина и робство. Нещо повече, ако се откаже от военно отмъщение, би оскърбил всички други свои поданици, макар да не паднал и косъм от главите им, те трудно биха понесли и не биха разбрали защо техният княз не брани добре земята им, тъй че ако и над него се стоварело насилие, на никого от тях не би могъл да разчита за отмъщение и помощ. Той схванал, че било негов дълг да тръгне на този поход за мъст. Но какво е дълг? Колко вида дълг има? И колко често ги пропускаме без каквото и да е сърдечно вълнение. На какво се дължи, че дългът за отмъщение не е от тези, които следваме равнодушно, и че той не може да бъде пропуснат или да се изпълни небрежно и с половин сърце, а усърдно и със страст. Едва този въпрос се надигнал в него и сърцето му вече имало отговор, като още веднъж го пронизала онази болка, с която се сбогувал с Равана, с принца. Ако князът, така прозрял той сега, остави да му ограбят добитък и хора, без да окаже съпротива, то грабежите и насилията от границите на страната ще проникнат все по-навътре и накрая врагът ще се изправи непосредствено пред него самия и ще го улучи там, където може да му причини най-голямата и най-горчивата болка — в неговия син! Ще грабнат сина му, наследника, ще го отвлекат и убият, може би след мъчения, и това би била най-страшната болка, която той някога би могъл да изпита, още по-лоша, далеч по-лоша, отколкото дори смъртта на Правати. И ето защо Даса яздел усърдно и бил толкова верен на дълга си княз. Вървял не от чувствителност към загубата на добитък и земя, не от доброта към своите поданици, не от честолюбие за княжеското име на своя баща, а от по-бурна, по-мъчителна и безумна любов към своето дете и от неудържим безумен страх пред болката, която би могла да му причини загубата на това дете.