Но дали с този смях и с думата „Майя“ за стария йога животът на Даса бил уреден и отминат с презрение, за самия Даса не било така и доколкото желаел да бъде смеещ се йога и в своя собствен живот да не познае нищо освен Майя, то пак от тези неспокойни дни и нощи в него отново било будно и живо всичко, което след умората от дните на бягството за известно време тук, в убежището на йогата, изглеждало почти забравено. Необикновено малка му се виждала надеждата, че някога той действително ще изучи изкуството на йогата или поне, че ще може да постъпва като стария. Но тогава имало ли някакъв смисъл още да живее в тази гора? Това било едно прибежище, тук той насъбрал сили, отдъхнал малко, посъвзел се, което също не било без стойност, то било дори много. А може би междувременно там, в страната, са се отказали от преследването на княжеския убиец и той без голяма опасност би могъл да продължи да странства. Решил да направи така, мислел да тръгне на другия ден, светът бил голям, той не можел да остане завинаги тук, в това скривалище. Решението му донесло известно успокоение.

Искал да стане с първите лъчи на утрото, но когато след дълъг сън се събудил, слънцето било високо в небето и йогата — вече потънал в своето съзерцание, а Даса не искал да тръгне, без да се сбогува, пък имал и една молба към него. Така той чакал час след час, докато мъжът станал, пораздвижил крайниците си и почнал да ходи нагоре-надолу. Тогава Даса се изправил на пътя му, поклонил се ниско и не се отдръпнал, докато йогата не му отправил въпросителен поглед.

— Учителю — казал той смирено, — аз ще продължа своя път, няма повече да нарушавам покоя ти. Но само сега ми позволи, достопочтени, една молба. Когато ти разказах за своя живот, ти се смя и извика „Майя“. Умолявам те, разкрий ми нещо повече за Майя.