Последният довод на кралете [bg]

— Да, господине.

— И някой да ми намери Паулдър, мамка му! Всеки да си върши работата!

— Това пък какво е?

По опустошения кей се зададе странна процесия. Изглеждаха напълно неестествено на фона на касапницата около тях. Една дузина бдителни стражи с черни брони вървяха в кордон около един-единствен човек — с черна, прошарена коса и безупречно оформена остра брадичка. Носеше черни ботуши, кираса от черна стомана, а от едното му рамо се спускаше величествен плащ от черно кадифе. С две думи, приличаше на най-заможния погребален агент в света, но стегнатата му уверена походка говореше за благороднически произход. Насочи се право към Уест и нито за миг не погледна встрани. Когато приближи, втрещените от властното му излъчване стражи и щабни офицери се отдръпнаха от пътя му с лекотата, с която магнит отблъсква метален прах.

— Аз съм върховен херцог Орсо, от Талинс — каза той и протегна ръка в бронирана ръкавица от черна стомана.

Идеята вероятно беше Уест да коленичи и да целуне ръката, но вместо това той я стисна и разтърси отривисто.

— Ваше Превъзходителство, за мен е чест. — Дори нямаше представа дали това беше правилното обръщение към херцога. Последното, което беше очаквал, е, че насред кървавата битка за доковете на Адуа ще срещне един от най-могъщите владетели в Кръга на света. — Аз съм лорд-маршал Уест, командир на армията на Негово величество. Не го приемайте като проява на неблагодарност, но не сте ли доста далеч от дома…

— Моята дъщеря е ваша кралица. От нейно име, народът на Талинс е готов на всякакви жертви. Щом чух за… — той повдигна многозначително една вежда и огледа горящото пристанище — неприятностите ви, веднага тръгнахме насам. Корабите от флота ми, както и десет хиляди от най-добрите ми войници са на ваше разположение.

Уест не знаеше как да реагира на подобна новина.

— Така ли? — попита просто.

— Позволих си да заповядам дебаркиране. В момента хората ми изтикват гуркулите от югозападните части на града. Три ферми, нали така се казваше кварталът?

— Ъ… да.

— Оригинално име за градски квартал — усмихна се сдържано херцогът. — Не берете грижа за западния си фланг. Желая ви успех във всяко начинание, лорд-маршале. Ако съдбата е благосклонна към нас, ще се видим отново след битката. Като победители. — Склони почтително глава и тръгна обратно.

Уест остана загледан в гърба на отдалечаващия се херцог. Знаеше, че може да е само благодарен за неочакваната поява на десетте хиляди стириянци, но не можа да потисне неприятното чувство, че щеше да е много по-добре, ако върховен херцог Орсо въобще не се беше появявал. Но за момента имаше много по-належащи тревоги.