Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
— Моля, заповядайте — каза той, като се стараеше да изглежда равнодушен, влезе в коридора, извади ключа от джоба си и отключи вратата.
XI
Когато влязоха в ателието, художникът Михайлов още веднъж изгледа гостите и отбеляза във въображението си и израза върху лицето на Вронски, особено скулите му. Въпреки че естетичното му чувство непрестанно работеше, събирайки материал, въпреки че чувствуваше все по-голямо и по-голямо вълнение, понеже наближаваше моментът, когато ще чуе мнения за картината си, той бързо и тънко по неуловими признаци си създаваше представа за тия три лица. Тоя (Голенишчев) е тукашен русин. Михайлов не си спомняше нито фамилното му име, нито къде го бе срещал и какво бе говорил с него. Спомняше си само лицето му, както помнеше всички лица, които бе виждал някога, но си спомняше също, че това бе едно от ония лица, които във въображението си той бе отделил в един огромен дял от фалшиво значителни и бедни откъм израз физиономии. Дългите коси и твърде откритото чело придаваха външна значителност на лицето, което имаше детски неспокоен израз, съсредоточен в основата на тесния нос. Според преценката на Михайлов Вронски и Каренина трябва да са знатни и богати руси, които като всички богати руси не разбират нищо от изкуство, но се преструват на любители и ценители. „Сигурно са видели вече всички старини и сега обикалят ателиетата на новите, на шарлатанина немец и на глупака прерафаелит англичанин, а при мене идват само за да имат пълна представа“ — мислеше той. Познаваше много добре маниера на дилетантите (колкото по-умни са те, толкова по-зле) да разглеждат ателиетата на съвременните художници само за да имат право да кажат, че изкуството е в упадък и че колкото повече гледаш новите, толкова повече виждаш колко неподражаеми си остават големите стари майстори. Той очакваше всичко това, четеше го по лицата им, виждаше го в равнодушната небрежност, с която говореха помежду си, наблюдаваха манекените и бюстовете и свободно се разхождаха, като чакаха той да открие картината. Но въпреки това, докато преместваше етюдите си, вдигаше завесите и снемаше покривката, той изпитваше силно вълнение, толкова повече, че макар според него всички знатни и богати руси да са говеда и простаци, и Вронски, и особено Ана му харесваха.
— Ето, заповядайте! — каза той, като посочи картината и с чевръстата си походка се отдръпна настрана. — Това е разпитът при Пилат. Матея, глава XXVII — каза той, чувствувайки, че устните му започват да треперят от вълнение. Той се отдръпна и застана зад тях.
Няколко секунди, докато посетителите мълчаливо наблюдаваха картината, Михайлов също я гледаше, но я гледаше с равнодушен, чужд поглед. В тия няколко секунди той бе предварително уверен, че тъкмо те, тия посетители, които толкова презираше преди една минута, ще произнесат висока, пресправедлива оценка за картината му. Той бе забравил всичко, което мислеше за картината си по-рано, през тия три години, докато я рисуваше; забравил бе всичките й достойнства, които бяха несъмнени за него, и сега я наблюдаваше с техния равнодушен, чужд, нов поглед и не виждаше нищо хубаво в нея. Виждаше на пръв план сърдитото лице на Пилат и спокойното лице на Христа, а на втори план фигурите на Пилатовите слуги и лицето на Йоан, което се взираше в това, което става. Сега, когато гледаше с техните очи, всяко лице, със своя особен характер, до което той се бе домогнал с такова търсене, с такива грешки и поправки, всяко лице, което бе му създало толкова мъки и радост, и всички тия лица, които бе размествал толкова пъти, за да постигне общото, всички отсенки в колорита и тоновете, които бе постигнал с такъв труд — всичко това заедно му се виждаше една баналност, повтаряна хиляди пъти. Когато погледна картината с техните очи, дори най-скъпото за него лице, лицето на Христа, което беше център на картината и бе му доставило такъв възторг при постигането му, беше изцяло изгубено за него. Той виждаше едно добре нарисувано (а дори не и добре — той виждаше сега ясно много недостатъци) повторение на ония безконечни Христосовци на Тициан, Рафаел и Рубенс и на същите войници, и на Пилат. Всичко това беше изтъркано, бедно и старо и дори лошо нарисувано — пъстро и слабо. Те ще бъдат прави, когато в присъствието на художника ще изрекат престорено учтиви фрази, а ще го съжаляват и ще му се смеят, когато останат сами.
Стана му много тежко от това мълчание (макар че то продължи не повече от една минута). За да го прекъсне и покаже, че не е развълнуван, той направи усилие над себе си и се обърна към Голенишчев.