Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
— Двадесет пъти съм ти казвал, не влизай в обяснения. Ти и без това си глупава, а като започнеш да се обясняваш на италиански, ставаш тройно по-глупава — каза й той след дълго препиране.
— Ама ти не дигай врява, аз не съм виновна. Ако имах пари…
— За Бога, остави ме на мира! — със сълзи в гласа извика Михайлов и като запуши ушите си, влезе в работната си стая зад преградката и заключи вратата. „Неразбрана жена!“ — каза си той, седна до масата и като разтвори папката, веднага се залови с особена жар за една започната рисунка.
Той не работеше никога с такъв жар и успех, както когато животът му вървеше зле и особено когато се караше с жена си. „Ах, да мога да се пръждосам някъде!“ — мислеше той и продължаваше да работи. Правеше скица на човек, който е обхванат от гняв. Скицата бе направена по-рано, но той не беше доволен от нея. „Не, оная беше по-хубава… Де ли е тя?“ Отиде при жена си и начумерен, без да я гледа, попита по-голямото си момиче де е оная хартия, която им беше дал. Хартията с нахвърляната скица се намери, но беше измачкана и накапана със стеарин. Но той все пак взе рисунката, постави я на масата в стаята си и като се поотдалечи и замижа, започна да я разглежда. Изведнъж се усмихна и радостно размаха ръце.
— Така, така! — рече той, взе молива и веднага започна бързо да рисува. Стеариновото петно придаваше на човека нова поза.
Той рисуваше тая нова поза и изведнъж си спомни енергичното лице с издадена брадичка на продавача, от когото си купуваше пури, и нарисува на човека същото това лице с брадичката. Засмя се от радост. Изведнъж от мъртва, измислена, фигурата стана жива, и то такава, че не биваше вече да се променя. Тая фигура живееше и беше ясно и несъмнено очертана. Можеше да поправи скицата съобразно изискванията на тая фигура, можеше и дори трябваше да разположи иначе краката, да промени съвсем положението на лявата ръка и да отметне косата. Но като правеше тия поправки, той не изменяше фигурата, а само отстраняваше това, което я затуляше. Той сякаш махаше от нея ония покривки, поради които тя не се виждаше цяла; всяка нова черта само изтъкваше повече цялата фигура в пълната й енергична сила, такава, каквато бе му се представила изведнъж от направеното стеариново петно. Той внимателно завършваше фигурата, когато му донесоха картичките.
— Ей сега, ей сега!
Отиде при жена си.
— Е, стига, Саша, не се сърди! — каза й той, като се усмихваше плахо и нежно. — Ти бе виновна. Аз бях виновен. Ще уредя всичко. — И след като се помири с жена си, облече маслиненото си палто с кадифена яка, сложи си шапката и тръгна към ателието. Бе забравил вече сполучливата фигура. Сега го радваше и вълнуваше посещението, което правеха на ателието му тия важни руси, пристигнали с каляска.
За картината си, тая, която сега беше на статива му, дълбоко в душата си той имаше мнение, че такава картина никой никога досега не е рисувал. Не мислеше, че картината му е по-хубава от всички картини на Рафаел, но знаеше, че онова, което искаше да предаде и бе предал в тая картина, никой никога не бе постигнал. Това нещо той знаеше със сигурност и го знаеше отдавна, откак бе почнал да я рисува; но мненията на другите, каквито и да бяха те, все пак имаха грамадно значение за него и го вълнуваха до дъното на душата. Всяка забележка, дори най-нищожната, която показваше, че познавачите виждат поне една малка част от онова, което той виждаше в тая картина, го вълнуваше до дъното на душата. На своите критици той винаги приписваше по-голяма дълбочина на разбиране от тая, която той самият имаше, и винаги очакваше от тях нещо такова, което сам не виждаше в картината си. И както му се струваше, често намираше това нещо в преценката на зрителите.
С бързи крачки той се приближаваше до вратата на ателието си и въпреки вълнението изведнъж го порази меко осветената фигура на Ана, която бе се изправила в сянката при входа и слушаше разпаления Голенишчев, който й казваше нещо, и в същото време очевидно искаше да огледа приближаващия се художник. Той дори сам не забеляза как, приближавайки се до тях, улови и погълна това впечатление, както беше и с брадичката на тютюнопродавача, и го скъта нейде, отдето щеше да го извади, когато потрябва. Посетителите, разочаровани вече предварително от разказа на Голенишчев за художника, се разочароваха още повече от външността му. Среден на ръст, набит, с чевръста походка, с кафява шапка, маслинено палто и тесни панталони, тогаз, когато отдавна вече се носеха широки, и особено с обикновеното си широко лице, върху което бе съчетан израз на стеснение и желание да запази достойнството си, Михайлов им направи неприятно впечатление.