Скици от Боз (разкази). Коледна песен. Повест за два града (Избрани творби в пет тома. Том 5)

Заспива изтощен от очакване и тревоги и в съня му го преследват същите накъсани мисли. От гърдите му е свален тежък товар, той се разхожда с жена си по красива поляна, над тях е ясното небе, наоколо е безкрайната зелена шир — всичко е толкова различно от каменните стени на Нюгейт! Тя не е такава, каквато я е видял за последен път в този ужасен затвор, а такава, каквато я е обичал — отдавна, много отдавна, преди нищетата и мъките да променят нейното лице, а злобата — неговия характер: тя се е облегнала на ръката му и го гледа в очите с нежност и любов — сега той не посяга да я удари и не я отблъсква грубо от себе си. О, колко е щастлив, че може да й каже всичко, което е пропуснал при последната им среща, да падне на колене пред нея и горещо да моли прошка за всичките грубости и жестокости, с които е погубил здравето и разбил сърцето й! Изведнъж всичко се и изменя. Той е отново пред съда: там са съдията, заседателите и свидетелите като преди. Колко е претъпкан съдьт — море от глави — и бесило, и ешафод — и как всички тези хора са вперили поглед в него! Присъдата — виновен. Няма значение — той ще се спаси.

Нощта е тъмна и студена, вратите са отворени и в един миг той е на улицата — бяга от затвора със скоростта на вятъра. Преминава по улиците, излиза извън града, пред него се простира широкото поле. Той тича в мрака напред през храсти и долчинки, през кал и вода, като изминава разстоянията с бързина и лекота, невероятни и за самия него. Накрая спира: трябва вече да е в безопасност — ще полегне тук на тревата и ще спи до разсъмване.