Скици от Боз (разкази). Коледна песен. Повест за два града (Избрани творби в пет тома. Том 5)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пепа Дочева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Скици от Боз (разкази). Коледна песен. Повест за два града (Избрани творби в пет тома. Том 5)». Краткое содержание книги:
Върнахме се по мрачния коридор, по който бяхме дошли (и където впрочем има три-четири тъмни килии, в които настаняват непокорните затворници), за да ни заведат през едно тясно дворче в „училището“ — част от затвора, отредена за момчета под четиринадесетгодишна възраст. В една средна по големина стая, в която имаше принадлежности за писане и учебници, заварихме учителя с двама-трима ученици; останалите бяха доведени от съседното помещение, след което ги строиха в редица, за да ги разгледаме. Бяха всичко четиринадесет, някои с обувки, други боси; някои с престилки и без куртки, други с куртки и без престилки, а един почти без нищо. Всички без изключение, струва ни се, бяха осъдени за джебчийство — никога дотогава не бяхме виждали четиринадесет подобни личица. В цялата гледка нямаше нищо положително — нито един честен поглед, нито едно изражение, което да не говори за бесилото или каторгата. А що се отнася до неща като срам или разкаяние, за тях и дума не можеше да става. Очевидно момчетата бяха доста поласкани от факта, че някой си е направил труда да ги види; по всяка вероятност си мислеха, че сме пристигнали в Нюгейт като на зрелище, в което те са незаменима част, и всяко едно от тях изглеждаше толкова доволно и важно от „ролята“ си, като че ли самото му пребиваване тук беше изключителна заслуга. Никога не бяхме попадали на по-грозна гледка, защото никога до този момент не бяхме виждали подобни четиринадесет безнадеждно загубени същества.
От двете страни на училищния двор се намират мъжките отделения, в едното от които — това откъм Нюгейт Стрийт — са затворниците с по-леки присъди. Няма да ви описваме подробно другото, тъй като те твърде много си приличат. И в тях има дюшеци и завивки както в женската част, които се прибират по същия начин през деня — единствената съществена разлика е пълното бездействие на мъжете, събрани накуп на две срещуположни пейки край камината, седят двадесетина мъже — момче в ливрея, мъж с дебел балтон п високи ботуши, по-нататък мъж с отчаян вид по риза, със стара шотландска барета на рошавата си глава, до него дългун с разбойнически вид и работна дреха, наблизо жалко създание с нещастен поглед, подпряло глава с ръце — всички те си приличат в едно отношение: седят и витаят. Ако случайно станат от мястото си до камината, най-много да прекосят стаята омърлушено, да се подпрат на прозореца или стената и да започнат да се поклащат несъзнателно назад-напред. С изключение на един-два случая, когато видяхме някои да четат стари вестници, положението беше едно и също във всички килии.
Единственият начин, по който мъжете могат да се виждат с близките си, е през тесните процепи на две железни решетки, отделени на един ярд разстояние една от друга, така че е невъзможно нито да им бъде предадено нещо, нито да се докосват с посетителите. За женените има отделни решетки, където да се виждат с жените си, но и те са поставени по същия начин.
Църквата на затвора се намира на гърба на къщата на управителя, всички прозорци на която са с изглед към улицата. Дали заради асоциациите, които будеше у нас това място — знаехме, че в някои ужасни случаи тук погребалните служби се отреждат и за живи редом с мъртвите, — то ни изглеждаше още по-мрачно и страшно, не можем да кажем, но видът му е наистина поразяващ. В един тих и безлюден божи дом цари винаги особена атмосфера, в която има нещо тежко и величествено, но самото различие между този и всички останали, които сме свикнали да посещаваме, засилва това впечатление. Бедната подредба с пустия и гол амвон, хилавите боядисани колони от двете страни, женската галерия с дългата и тежка завеса, мъжката — с небоядисаните пейки и мръсна преграда, разклатената масичка пред олтара с десетте божи заповеди на стената над него, избелели и почти нечетливи от влагата и прахта — всичко това, което е така различно от кадифето и позлатата, мрамора и дървото на днешните църкви, е несвойствено и чуждо. Има и нещо друго, което привлича погледа и приковава вниманието и от което напразно ще се отвръщаме с ужас, защото споменът за него дълго време ще ни преследва наязе и насън. Непосредствено до аналоя, на централно място в църквата, е пейката на смъртниците, която се намира зад висока черна ограда — там поставят осъдените на смърт нещастници в неделята преди екзекуцията им, пред погледите на всички останали затворници, с голяма част от които са се разделили само преди седмица, и оттам те изслушват молитвите за душите си, произнасят словата на собствената си погребална служба и слушат проповедите, с които наставляват доскорошните им другари по съдба да вземат пример от тяхната участ, а тях самите призовават, докато все още не е прекалено късно — остават почти двадесет и четири часа, — „да се спасят от гнева господен!“. Представете си какво чувствуват тези, които седят зад страшната ограда и от които след бесилото или брадвата не ще остане ни спомен, ни гроб! Помислете си за последния им безнадежден порив към живота, за дивото отчаяние, много по-мъчително от смъртоносния миг, с което слушат предупрежденията на свещеника, че смъртта ще ги отведе бързо на другия свят заедно с всичките им престъпления!