Каин и Авел [bg]

Владек отново се върна към установения в тъмницата ред, който сякаш щеше да трае вечно. Един мек сух ден в края на зимата на 1918 година пленниците чуха стрелба и кратко боричкане. Владек бе сигурен, че полската войска е дошла да го освободи и сега той ще може да получи законно полагащото му се наследство. Надзирателите германци избягаха и оставиха неохранявана металната врата на тъмницата, но ужасени и притихнали, затворниците продължиха да се притискат един към друг, събрани в долните килии. Владек стоеше сам-самичък на входа, въртеше сребърната гривна върху китката си и очакваше победоносно своите освободители. Най-сетне се появиха и онези, които бяха разгромили германците — говореха на груб славянски език, който Владек помнеше от училище и от който се страхуваше повече, отколкото от немския. Заедно със свитата си бе извлечен най-безцеремонно в прохода. Известно време пленниците чакаха, сетне бяха огледани надве-натри и отново хвърлени в тъмницата. Новите нашественици дори и не подозираха, че дванайсетгодишното хлапе е господар на всичко, докъдето поглед стига. Не знаеха езика му. Бяха получили пределно ясна заповед, която никой не дръзваше да оспорва: да застрелват на място всеки враг, ако той отхвърля договора от Брест-Литовск — според него тази част от Полша беше тяхна, а който не го отхвърля, да бъде пращан до живот в лагер номер двеста и едно. Подвили опашки, германците бяха преминали в отстъпление и се бяха изтеглили в новите си граници, а Владек и хората му чакаха с надежда новия живот, без да подозират каква съдба им се готви.

След като прекара още две нощи в тъмницата, момчето се примири с мисълта, че ще лежат тук още дълго. Новите надзиратели изобщо не разговаряха с него и това му напомни какъв е бил животът преди три години — ако не друго, Владек си даде сметка, че в последно време при германците редът не е бил толкова строг и че сега отново е затегнат.

Заранта на третия ден за огромна изненада на малчугана ги изтикаха всички — петнайсет измършавели мръсни тела, на моравата пред замъка. Отвикнали от слънчевата светлина, двама от слугите се свлякоха в несвяст. И на Владек му беше трудно да издържи на яркото слънце, затова си затули очите с длан. Без да продумват, пленниците зачакаха на моравата какво ще направят оттук нататък войниците. Надзирателите ги накараха да се съблекат и им заповядаха да се изкъпят в реката. Владек скри сребърната гривна под дрехите и се завтече с отмалели нозе към водата. Скочи вътре и затаи дъх — водата беше леденостудена, макар че усещането бе върховно. Останалите пленници го последваха и напразно се замъчиха да смъкнат трупалата се цели три години мръсотия.

Когато, изнемощял, излезе от водата, Владек забеляза, че някои от надзирателите заглеждат Флорентина, която още се къпеше в реката. Смееха се и сочеха към нея. Другите жени като че ли не ги вълнуваха. Един от войниците, едър грозник, който не сваляше очи от Флорентина, я сграбчи за ръката, докато тя минаваше покрай него, и я повали на земята. Сетне започна да се съблича припряно и стръвно, като редеше старателно дрехите си върху тревата. Владек се втренчи невярващо в набъбналия огромен член на войника и се втурна към него. Сега той се мъчеше да притисне Флорентина към земята. Фрасна го с все сила с глава точно в корема. Мъжът отхвръкна назад, а друг войник скочи, хвана Владек и му изви ръцете зад гърба, така че да не може да помръдне. Суматохата привлече вниманието и на други войници, които дойдоха да позяпат. Надзирателят, стиснал като с менгеме Владек, се запревива от смях. Думите на останалите войници само причиниха още по-голяма болка на момчето.