Каин и Авел [bg]

Една вечер в началото на есента Флорентина дойде при Владек в по-голямата килия.

— Баронът те вика.

Момчето веднага скочи на крака, повери разпределението на храната на един от по-възрастните слуги и отиде при стареца. Баронът се гърчеше в неописуеми мъки и Владек видя с ужасяваща яснота — сякаш за пръв път — как болестта е разяла цели участъци от плътта на неговия господар и е оставила върху вече приличното на скелет лице единствено синкава кожа.

Баронът помоли за вода и Флорентина му донесе от наполовина пълното канче, окачено на пръчка, забита в каменната решетка. Благородникът отпи и заговори бавно — явно му беше много трудно.

— Нагледа се на мъртъвци, Владек, още един едва ли ще ти направи особено впечатление. Признавам, вече не ме е страх да напусна този свят.

— Не говорете така — проплака Владек. — На крачка сме от победата. Не се предавайте, бароне! Надзирателите се кълнат, че войната е към края си и много скоро ще бъдем на свобода.

— Обещават ни го от месеци, Владек. Не бива да им вярваме повече, пък и, да ти призная, нямам желание да живея в новия свят, който са създали.

Благородникът млъкна и се заслуша в плача на Владек. Единствената му мисъл бе как да събере сълзите, та да има какво да пият, после обаче се сети, че са солени, и се засмя.

— Повикай, Владек, иконома и лакея.

Момчето се подчини незабавно, макар да недоумяваше защо ли са притрябвали те на барона.

Двамата слуги бяха изтръгнати от непробудния сън и се явиха при своя господар. След трите години пленничество сънят бе най-достъпната утеха. Двамата още бяха във везаните ливреи, макар и вече да не личеше, че някога са били в гордите цветове на рода Розновски: червеното и сърменото. Икономът и лакеят зачакаха какво ще им каже благородникът.

— Тук ли са, Владек? — попита той.

— Да, господарю. Не ги ли виждате?

Момчето за пръв път осъзна, че благородникът вече е напълно сляп.

— Доведи ги още по-близо, да ги пипна.

Владек ги заведе при стареца и той ги докосна по лицата.

— Седнете! — разпореди се. — Лудвиг, Алфонс, чувате ли ме?

— Да, господарю.

— Казвам се барон Розновски.

— Знаем, господарю — отвърна невинно икономът.

— Не ме прекъсвай — сопна се баронът. — Всеки момент ще умра.

Хората в подземието мряха като мухи, затова двамата не възразиха.

— Не мога да съставя ново завещание, не разполагам нито с хартия, нито с перо и мастило. Затова правя завещанието си във ваше присъствие и вие ще ми бъдете двамата свидетели, изисквани според древните закони на Полша. Разбирате ли какво ви казвам?