Пеперуда в леда [bg]

И все пак…

— Ти размахваш четка, хубавецо. А аз скалпел.

— О, бойни слова. Харесват ми!

Той най-после оставя пластмасовата кутийка със супа настрани. Хваща стола ми за подлакътниците и го придърпва между краката си.

— Като стана дума за четки… Снощи те сънувах. Бях постлал пода със защитно покривало, ти се беше излегнала гола върху него, а аз те влудявах, като прокарвах четки по цялото ти тяло.

Не бях в състояние да оценя тази му сексуална фантазия.

— Нищо ли няма да кажеш? — учудва се той.

— Какво мога да кажа? Полагаш големи усилия да ми бръкнеш в бикините, но си прекалено красив, че да се стараеш толкова за единия секс с една депресарка.

— Еха! Това беше голямо прозрение — отбелязва той.

Въпреки шегите, сенките не изчезват от очите му. — Но за протокола — боря се за повече от едно отърколване в сламата.

— Какво стана с това да я караме стъпка по стъпка? С фокусирането върху тук и сега и така нататък?

— Мда, минахме тази фаза. — Гарет хваща ръцете ми. — Сега сме ние — ти и аз — и утре, и денят след утре, и денят след това.

Навеждам се към него, не откъсвам поглед от очите му.

— Заслужаваш да бъдеш по-щастлив. Не се наказвай с мен.

— Тийгън — въздъхва той, — не знам какво си мислиш, че трябва да ходя да търся, при положение че тук, пред мен, стоят всички загадки на най-дълбоките океани.

Думите му ме вцепеняват за миг.

— Аз не съм велика загадка, Фрост — възразявам после. — Не крия никакво съкровище. Аз съм само това, което виждаш.

— Аз съм човек, за когото пътешествието е по-ценно от съкровището. Първото може да продължи вечно, докато при второто пътят свършва.

Погледът му е искрен и директен. Свеждам глава. Взирам се в дланите си.

— Виж, аз също имам гадни дни — продължава той. — Уверявам те.

— Не ме вземаш насериозно.

— Гледната ти точка не е правилна. — Той стисва ръцете ми по-силно. — Ти си счупена. Аз съм счупен. Но не е нужно да изхвърляме парченцата. Може да ги съберем и да ги наместим така, че да се получи нещо ново.

От мъглата в съзнанието ми изплува картина.

— Като мозайките, които прави Роксан? — прошепвам.

— Точно така.

— Рокси носи ръкавици, за да не се пореже на острите ръбове.

— Ние не носим ръкавици. Копаем с голи ръце, а ако се порежем, е… ти си хирург. Ще оправим нещата.

— Смесваш метафора и реалност — отбелязвам равнодушно.

Гарет се усмихва искрено.

— Нее, смесвам теб и мен, малката.

Отказвам се от борбата. Аз съм прекалено изтощена, той е прекалено уверен… и прекалено изкусителен. Щом иска да се занимава с моите глупости, ще го оставя. Навремето, когато удрях дъното, ми трябваха дни, за да се свестя достатъчно, че да се изкъпя и да ям.

Той прави света ми по-добър.

Съмнявам се, че съм способна да направя същото за него, което ме кара да се чувствам егоистка. Но мога да опитам. Той го заслужава.

— Готова ли си да се върнеш в леглото?