Грозните [bg]

Но Шай не изглеждаше никак изплашена. По-скоро беше разочарована, че никой не отговори на сигнала й, сякаш срещата с Давид би била много по-хубава от съвместното им приключение на бързеите, сред руините и по релсата на скоростното влакче.

Независимо дали е реален човек, или не, помисли си Толи, изглежда за Шай той беше съвсем истински.

Двете минаха през дупката в стената на порутената сграда и се насочиха към покрайнините на руините, след това последваха желязната рудна жила чак до края на долината. На билото сърфовете започнаха да буксуват и момичетата тръгнаха пеша. Макар да беше изморена, този път носенето на сърфа не се видя толкова тежко за Толи. Тя вече не гледаше на него като на играчка, като на някакъв балон. За нея дъската се превърна в нещо солидно, което се подчинява на свои собствени правила и освен това може да бъде опасно.

Толи предполагаше, че Шай беше права за едно нещо: стоиш ли само в града, всичко ти изглежда изкуствено и фалшиво по някакъв начин. Като сградите и мостовете, които се държаха без помощта на носещи подпори и конструкции, или пък скачането от покрива на сграда само с бънджи жилетка — нищо не беше съвсем истинско. Беше доволна, че Шай я взе със себе си при руините. Ако не друго, то хаосът, останал след ръждивите, беше доказателство, че всичко може да стигне до ужасен край, ако не си достатъчно внимателен.

Щом наближиха реката, сърфовете отново олекнаха и двете скочиха с облекчение върху тях.

Шай изпъшка, когато полетяха напред.

— Не знам за теб, но аз не съм способна да направя и крачка повече тази нощ.

— Сигурна съм.

Шай се наклони напред и насочи сърфа право към реката, загръщайки раменете си плътно в униформеното яке, за да се предпази от влагата на бързеите. Толи се извърна за последно назад. Сега, когато облаците ги нямаше, можеше да види от тук чак до руините.

После примигна невярващо. Стори й се, че зърна едва забележимо просветване откъм мястото, където се падаше релсата на скоростното влакче. Може би беше просто игра на светлината, отражение на лунен лъч о някоя открита част на лъскавия метал.

— Шай — тихо каза тя.

— Идваш ли? — дочу вика на Шай сред грохота на водата.

Толи примигна отново, но повече не видя блещукане.

Пък и без това вече бяха много далече от руините. Ако кажеше на Шай за светлината, това само щеше да я накара да се върне обратно. А нямаше сила, която да принуди Толи да измине целия този път отново.

Сигурно просто й се е привидяло.

Толи си пое дълбоко въздух и извика:

— Давай, Кльощо! Ще те изпреваря!

После насочи сърфа към реката, вряза се в студения облак водни пръски и за миг остави зад себе си заливащата се от смях Шай.