Грозните [bg]

Фойерверкът най-после угасна. Толи примигна, опитвайки се да премахне светлите петна, които играеха пред очите й. Доскоро привикнала с тъмнината, сега тя не можеше да различи нищо друго, освен луната на небето.

Толи преглътна притеснено, давайки си сметка, че светлината от фойерверка може да бъде забелязана от което и да е място в долината. Даже от морския бряг.

— Шай, това сигнал ли беше?

— Да.

Толи погледна надолу. В тъмнината на сградата под нея гъсто проблясваха като фантоми още живи искри, които изгаряха очите й. Тя внезапно осъзна, че избухването на фойерверка почти я е ослепило. Почувства студени капки пот да се стичат по гърба й.

— Кого чакаме всъщност?

— Името му е Давид.

— Давид? Ама че странно име. — В ушите на Толи то прозвуча неестествено, като измислено нарочно. Тя реши, че това е поредната шега на Шай. — Значи така, той просто ще се яви тук? Иначе не живее в руините, така ли?

— Не, той живее доста далече от тук. Сега обаче може да е наблизо. Понякога наминава насам.

— Значи е от друг град.

Шай я погледна, но в тъмнината Толи не успя да различи изражението й.

— Нещо такова.

Шай отново обърна поглед към хоризонта, сякаш очакваше някакъв сигнал в отговор на нейния. Толи се загърна плътно в якето. Едва сега, когато се задържа на едно място, си даде сметка колко студено е станало. Чудеше се колко ли е часът. Без интерфейс-пръстена даже това не можеше да разбере.

Пълната луна вече се спускаше по небето и Толи реши, че трябва да е минало полунощ, както помнеше от астрономията. Ето какво значеше да си извън града: сега всички знания за природата, научени в училище, изглеждаха много по-полезни. Вече можеше да си представи как дъждът напоява планината и най-напред попива в почвата, преди да избликне отново на повърхността във вид на потоци, богати на минерали. А после пак се връщаше в морето като пълноводни реки, които дълбаеха корита и каньони в земята в продължение на векове. Ако живееше сред природата, можеше да се носи със сърфа си над реките, като в добрите стари времена отпреди ръждивите, когато техните здравомислещи предци са се придвижвали с малки лодки, издълбани от стеблото на дърво.

Очите й отново започваха да свикват с тъмнината и тя се взря в хоризонта. Щеше ли наистина някъде там в отговор на сигнала на Шай да лумне светлина? Толи се надяваше това да не се случи. Никога досега не беше срещала човек от друг град. От училище знаеше, че в някои от другите градове говорят различен език и не се превръщат в красиви, докато не навършат осемнайсет години, както и още други откачени неща от този род.

— Шай, не е ли време да се връщаме у дома?

— Нека почакаме още малко.