Рейн-сан: Сеч [bg]

— Много мило, че си се загрижила за мен, Мария, но почти всичките ми познания за изкуството са от разговора ни на сватбата.

— Естествено ще имаш нужда от учител. За твое щастие аз съм много добра в това, както сам виждаш.

Засмях се.

— Защо просто не ми каза, че искаш да дойда тук?

— Честно казано, опасявах се, че ако го направя, без преди това да ти покажа и да те запозная с директора Куросава, може да не осъзнаеш, че това те интересува.

— Може да не осъзная?! Е, предполагам, че и така може да се каже.

— Виж, дошъл си чак тук, тъй че трябва да проявяваш поне мъничко интерес, нали така? Дай да те запозная, да те поразведа из музея и после, ако продължава да не те интересува, поне ще си взел информирано решение, съгласен ли си?

Замислих се. Дали ми казваше истината? Действително ли ме беше поканила в музея, за да ми предложи работа? Защото ми хрумна, че ако тя иска нещо повече или нещо друго, предложението за работа е чудесен претекст. Всичко наяве, чак до срещата с директора на музея. Всичко опровержимо. Много по–безопасен начин за действие от — да речем — среща на чашка в някой бар или на пейка в парка.

А може и самата тя да имаше нужда от претекст. Едва години по–късно щях да прочета „Моралният човек и аморалното общество“ на Райнхолд Нийбур, където авторът описва как по–низкият „аз“ трябва да мами по–добрия, за да си осигури съгласието му за поведение, каквото последният иначе не би приел за нищо на света. Но още преди да прочета книгата, аз бях наясно с тази концепция и сега се зачудих дали Мария проявява интерес към мен и е убедила самата себе си, че става дума за работата, защото не е била готова да приеме истинския характер на интереса си. Знаех достатъчно за оправданията, свързани с убиването, за да разбирам, че нещо подобно може да се случва и при забранените увлечения.

Или пък всичко това бяха просто глупави надежди от моя страна. Психологическа проекция. Може би просто разсъждавах прекалено много.

Нямаше значение. Трябваше да я „разработя“, за да получа информация за мъжа й. И за тази цел щеше да свърши работа всякакъв претекст.

От музея се изсипа група бъбрещи помежду си гимназистки в тъмносини униформи, които минаха покрай нас. Изпратих ги с поглед, после вдигнах ръце в знак, че се предавам. — Добре, нищо няма да изгубя, ако опитаме.

Влязохме вътре и аз спрях за момент във фоайето и се заоглеждах наоколо. Опитах се да си спомня последния път, когато майка ми ме беше довела тук — сигурно съм бил около седемгодишен. Не очаквах споменът ми да е толкова ясен и това ме изненада. Импозантният висок таван. Мраморните стени. Масивното раздвояващо се стълбище, широко шест метра, металните детайли на грамадните перила. И разбира се, тържественото ехо, носещо се сред всичкия този камък.

Мария се усмихна.

— Внушително, нали? Говори се, че щели да обявят сградата за джуйобунказаи, и мисля, че наистина ще го направят.

Джуйобунказаи означаваше „недвижими културни ценности“ — места, които властите смятаха за важни за японската култура и съответно налагаха ограничения върху тяхното преустройство. Имаше и съответен термин за хора — нингенкокухо, „живи национални богатства“, творци, които властите смятаха за жизненоважни за приемствеността в японската култура.