![Рейн-сан: Сеч [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/5/7/rejn-san-sech-bg-download.jpg)
Рейн-сан: Сеч [bg]
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (bg) #9
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Рейн-сан: Сеч [bg]». Краткое содержание книги:
Бари Айслър е най–добрият съвременен автор на трилър серии. Той много бързо влезе в личната ми десетка на най–добрите американски автори на мистъри и трилъри, наред с Майкъл Конъли, Лий Чайлд, Уолтър Мозли и Харлан Коубън. Дедли Плежърс
И прекалено близо до кашата, в която се бях озовал. Със Саяка едва не се случи най–лошото заради близостта й до мен. Стената не беше само наказание за човека от тази страна. А и защита за хората от отсрещната. Не биваше да го забравям.
Тогава не обръщай внимание на чувствата си към нея. Тя е актив. Пешка на дъската. Престани да се занасяш и играй проклетата игра.
Точно така.
Върнах се вътре и почти веднага я открих. Стоеше до мъжа си и се усмихваше като идеална съпруга на политик, докато той ораторстваше пред група хора, струпани около тях. Огледах се и се уверих, че младоженците не са наблизо. Щях да се окажа в небрано лозе, ако Мария ме помолеше да я запозная.
Проврях се през тълпата така, че тя да ме види, спрях до бюфета край стената, взех си чиния и я напълних с пъстри сладки мочи2. С периферното си зрение забелязах, че Мария се извинява и се насочва към мен.
— А, Джон — каза тя, когато се приближи. — Нямаше те доста дълго. Да не си беше тръгнал от приема?
Търсила ли ме беше?
— Ъъъ… Ти беше права, май наистина ми е по–спокойно сам на такива партита.
— Успя ли да намериш човека, когото търсеше? Сигурно бих могла да ти помогна, нали разбираш.
Не знаех какво да й отговоря, затова просто отвърнах:
— Радвам се, че се запознах с теб.
Мария се вгледа в мен и се усмихна.
— Много си мил.
— Всъщност не съм. — Не бях имал намерение да го казвам. Зачудих се дали не се опитвам да я предупредя за нещо.
— Е, всички сме сложни личности. Може да си по мил, отколкото си мислиш. — Тя бръкна в черната си чантичка, извади визитка и ми я подаде. — Тук е информацията, за която ти споменах. Надявам се, че ще я използваш.
Погледнах картичката. Беше на Мария Сугихара от Токийския национален музей в парка „Уено“. Обърнах я и отзад видях написан на ръка текст: „Понеделник, 14:00. На входа на галерия „Хонкан“.
Познавах Националния музей — най–големия в Токио. Майка ми го обожаваше и като малък често ме водеше там. „Хонкан“ беше главната сграда, в която имаше десетки изложбени зали.
Прибрах визитката в джоба си и кимнах. За директора на музея ли се отнасяше? Или за нещо друго?
— Благодаря. Непременно ще… използвам информацията.
Мария ми протегна ръка и се усмихна.
— Prego.
Ръкувахме се и тя се върна обратно при групата, като крачеше делово, сякаш е направила някаква обещана услуга на непознат и вече е приключила с него.
Само че не беше приключила. Поне това ми стана ясно. Не ми стана ясно какво прави с мене.
Не ми беше ясно също какво правя с нея аз.
5
На другия ден проучих домашния и служебния адрес на Сугихара. И двете места не бяха обещаващи. Политикът живееше в Минами Азабу — в кооперация с гараж. В квартала имаше само жилищни сгради и около неговия блок нямаше къде да устроя засада. Имаше няколко начина да проникна в гаража и да го причакам там. Всички те обаче бяха рисковани, а и имаше вероятност да ме види Мария.
В службата му се оказа още по–лошо — сграда в Касумигасеки с висока ограда и охрана. Също нямаше да е невъзможно, но щеше да е трудно и опасно.
Реших, че ситуацията си има и добрите страни. Можех да използвам тези трудности като оправдание, задето изпълнението на задачата ми отнема много време. Какво ти оправдание, по дяволите — това беше истинската причина!
Можеш да направиш нещо още по–добро. Кажи на оня психопат, че ако иска да очистиш Сугихара, трябва да ти даде пистолет.
Замислих се. В Япония огнестрелните оръжия бяха рядкост, обаче Виктор със сигурност можеше да ми осигури пистолет. Макар че, ако наистина притежаваше развит инстинкт, както ми се струваше, нямаше да ме допусне близо до себе си въоръжен.
Имаше още една възможност. Моят приятел Тацухико Ишикура. Тацу. Познавахме се от Виетнам и преди десет години той ми беше помогнал да реша проблема си с якудза и после да изчезна. Само че Таду работеше в Кейсацучо, японската национална полиция, и въпреки че винаги поставяше императивите на правосъдието над буквата на закона, реших, че е прекалено да го моля за оръжие, за да очистя някакъв руски гангстер.
Е, не е чак прекалено. Просто е по–сложно. Нещо като… план Б.
Добре. Щях да имам Тацу предвид за всеки случай. Първо обаче трябваше да се отчета на Виктор.
Пренощувах в един от хилядите токийски любовни хотели — места за кратки престои, предназначени за любовни връзки, но полезни и за всеки, който не иска да го проследят — и на сутринта позвъних на Виктор от уличен телефон. Докато набирах номера, осъзнах, че не горя от желание да се срещна с него. Както се казва, ако врагът е в обсега ти… и ти си в неговия. Но не виждах друг начин да го отиграя.
2
Оризови сладки със сладоледов пълнеж. — Б. пр.