Ладията на Харон
- Автор: Дю Брюл Джек
- Серия: Филип Мърсър #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Бард»
- ISBN: 954-585-626-2
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Ладията на Харон». Краткое содержание книги:
Помага им Аги Джонсън, красивата дъщеря на петролен магнат, която издава тайните на компанията на екотерористите. Но Кериков не е включил в сметката геолога Филип Мърсър.
Мърсър познава всички подходящи хора на всички подходящи места… а може би по-скоро всички неподходящи хора на всички неподходящи места? Той няма намерение да позволи на Кериков да съсипе политиката, икономиката и околната среда на Съединените щати.
Може ли един човек да спре цяла армия?
Ако човекът е Филип Мърсър… отговорът е «Да»!
— Преди малко ме разсъблякохте с поглед и ще ви бъда благодарна, ако отново ме облечете, доктор Мърсър. — Закачливият блясък в очите и показваше, че изпитва удоволствие от смущението му. Вероятно беше на трийсет и няколко години, онзи съвършен период в живота на жената, когато тя запазва красотата на младостта, но я обогатява с опит.
— Знаете кой съм? — учуди се Мърсър. Беше убеден, че щеше да си спомня, ако се бяха запознавали.
— Колко бързо забравят хората. — Тя се засмя и си тръгна, но след като направи няколко крачки, се обърна. — Запознахме се вчера сутринта.
Жената се изгуби в тълпата, преди Мърсър да разбере коя е. Беше толкова захласнат от външността й, че не обърна внимание на гласа и — гърлен, но въпреки това нежен, примамлив и… познат.
Едва не разсипа питието си, когато се втурна сред гостите, за да я търси. Тя беше опонентът му в университета «Джордж Вашингтон». Беше му трудно да отъждестви онова раздърпано момиче с поразителната хубавица, която току-що се бе отдалечила от него. По дяволите, какво правеше войнствено настроена защитничка на околната среда на прием, чийто домакин притежаваше една от най-големите петролни компании в света?
Мърсър вървеше бързо, като се извиняваше на гостите, които блъскаше. Един мъж изведнъж се обърна и едва не удариха лицата си. И двамата се изненадаха от допира. Мъжът пребледня, когато видя Мърсър, но цветът му бързо се възвърна, и красивото му лице се разтегли в широка усмивка.
— Мислех, че няма да дойдеш, Мърсър. — Макс Джонсън искрено се зарадва, че го вижда на приема си.
Джонсън беше на шейсет и няколко, но изглеждаше десетина години по-млад. Тялото му беше слабо и жилаво, поддържано в отлична форма с редовна гимнастика и триатлони. Лицето му беше набръчкано и изгоряло от слънцето в Тексас, където бе израснал, но бе придобило колежанско лустро, прикриващо произхода му. Косата му беше гъста и къдрава, прошарена само на слепоочията. Той сграбчи ръката на Мърсър и силно я стисна.
— Трябваше да пребия главния сервитьор, за да взема смокинга му — усмихна се Мърсър. — Страхотен прием. Поздравления.
— Храня големи надежди за «Групата Джонсън» — отвърна Макс, сякаш четеше предварително подготвена реч. — Президентът отправи предизвикателство да откаже Америка от пристрастяването и към петрола и мисля, че можем да помогнем.
— Това не е ли като да ти извадят очите, за да ти изпишат веждите? — пошегува се Мърсър.
— Не. «Петромакс» е вложила капитали в различни производства и прекратяването на вноса на петрол всъщност може да подпомогне компанията. Преди малко приключих сделката по продажбата на последните ни три супертанкера. Готови сме да съдействаме за формирането на бъдещето.
— Не участвате ли в експлоатацията на Полярния природен резерват? — Въпреки желанието си да намери непознатата жена Мърсър се увлече в разговора с домакина.
— Да, но това е само една малка част от плана ни. Петролът, който ще добием от резервата, ще осигури на «Петромакс» капитали, за да се утвърди като водач в технологиите с алтернативни източници на енергия. Вече започнахме пилотни програми и лаборантите ни са на път да разработят устройство, което разбива водородните атоми и използва морска вода като гориво. Ядреният синтез ни научи, че в този материал има повече енергия, отколкото сме си представяли. — Джонсън вдигна чашата си с шампанско. — В тази чаша има повече енергия, отколкото човечеството е произвело, откакто преди двеста хиляди години в някоя пещера е лумнал първият огън, и с всеки изминал ден ние се приближаваме към нея.
Мърсър погледна покрай рамото му и видя жената. Тя вървеше към тях, поклащайки тяло в ритъм с камерната музика, и го гледаше. Той усети, че ще се озове в конфликт между Джонсън и природозащитничката.
Макс се обърна и проследи погледа му.
— По дяволите.
— Познаваш ли я?
Преди Джонсън да успее да отговори, тя се приближи до тях и свойски го хвана под ръка. Макс я погледна снизходително и после се обърна към Мърсър, за да ги представи.
— Извинявайте, че ви излъгах, доктор Мърсър — изпревари го тя. Усмивката и го накара да онемее. — Срещали сме се веднъж преди вчера, но се съмнявам дали си спомняте. Беше преди десетина години в Хюстън, когато «Петромакс» съобщиха, че са открили петролните залежи на платото Едуардс. Спомням си, че бяхте в маслиненозелен костюм и вратовръзка на черни шарки. Бяхте единственият мъж без евтина каубойска шапка.
— Тези шапки са символ на най-великия американски щат. — Макс се извърна от младата жена и развълнувано погледна Мърсър в очите. — Е, тогава предполагам, че не е необходимо да ви представям, защото вече се познавате.