Една отделна реалност (Следващи разговори с дон Хуан)

Лусио беше радостен да получи алкохола и незабавно внесе бутилките в къщата, очевидно, за да ги прибере. Дон Хуан веднага изкоментира, че човек никога не бива да крие алкохол и да пие сам. Лусио каза, че всъщност не го крие, а го прибира до вечерта, когато ще покани приятелите си да пийнат с него.

Същата вечер около седем час се върнах в дома на Лусио. Беше тъмно. Съзрях неясните силуети на двама души, застанали под едно малко дърво. Бяха Лусио и един от приятелите му, които ме чакаха и ме въведоха в къщата на светлината от джобно фенерче.

Къщата на Лусио беше една паянтова двустайна постройка от плет, измазан с глина, с пръстен под. Беше дълга може би двайсет фута и укрепена със сравнително гънки греди от мескитово дърво. Подобно на всички къщи на яки, тя имаше плосък сламен покрив и широка девет фута рамада, което е нещо като навес над цялата предна част на къщата. Рамадата никога не е сламена. Тя се прави от свободно оплетени клонки, даващи достатъчно сянка и все пак позволяващи на хладния ветрец свободно да прониква.

Когато влязох в къщата, включих магнетофона си, който държах в куфарчето си. Лусио ме представи на приятелите си. В къщата имаше осем мъже, включително дон Хуан. Те бяха седнали кой където намери около центъра на стаята под ярката светлина на газен фенер, закачен за една греда. Дон Хуан седеше върху една кутия. Седнах с лице към него, в края на шест футова пейка, направена от дебела дървена греда, закована за две вили, побити в земята.

Дон Хуан беше сложил шапката си на земята до себе си. Светлината на газения фенер придаваше на късата му бяла коса брилянтност. Погледнах лицето му. Светлината подчертаваше и дълбоките бръчки на шията и челото му и го правеше по-тъмен и по-стар.

Погледнах другите мъже. Под зеленикаво-бялата светлина на газения фенер всички изглеждаха изморени и стари.

Лусио се обърна към цялата група на испански и каза високо, че ще изпием една бутилка баканора, която аз съм му донесъл от Хермосийо. Той отиде в другата стая, извади една бутилка, отпуши я и ми я даде, заедно с малка ламаринена чаша. Налях съвсем малко в чашата и го изпих. Баканората изглеждаше по-ароматна и по-гъста от обикновената текила, а също и по-силна. Закашлях се от нея. Подадох бутилката и всички си наляха по едно малко питие, освен дон Хуан. Той просто взе бутилката и я постави пред Лусио, който беше в края на редицата.

Всички оживено коментираха богатия аромат на тази специална бутилка и всички се съгласиха, че алкохолът трябва да е от високите планини на Чиуауа.

Бутилката обиколи втори път. Мъжете мляснаха с уста, повториха възхвалите си и се впуснаха в оживен разговор за забележимите различия между текилата, направена около Гуадалахара, и тази, направена във високите места на Чиуауа.

На втория тур дон Хуан отново не пи, а аз си налях само една капка, но останалите пълнеха чашата до ръба. Бутилката обиколи още веднъж и свърши.

— Дай другите бутилки, Лусио — каза дон Хуан. Лусио сякаш се подвоуми, а дон Хуан твърде неочаквано обясни на другите, че съм донесъл на Лусио четири бутилки.