Една отделна реалност (Следващи разговори с дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мира Антонова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Една отделна реалност (Следващи разговори с дон Хуан)». Краткое содержание книги:
Мочо, главатарят, изпя своята пейотена песен. Очите му бяха затворени, тялото му подскачаше нагоре-надолу. Беше много дълга песен. Не разбирах езика. След това всички един след друг изпяха своите пейотени песни. Явно не следваха никакъв предварително установен ред. Очевидно пееха, когато им се прииска. След това Мочо хвана кошницата с пейотените пъпки, взе две от тях и отново я постави в центъра на кръга. Следващият беше дон Силвио, а след това — дои Хуан. Четиримата млади мъже, които като че ли бяха отделна единица, взеха по две пейотени пъпки всеки, следвайки посока, обратна на часовниковата стрелка.
Всеки от седемте участници пя и изяде по две пейотени пъпки четири пъти последователно, след това пуснаха другите две кошници, които съдържаха сушени плодове и месо.
Те повториха този цикъл много пъти през нощта, но аз не можах да доловя никаква подмолна заповед за техните движения. Те не си говореха. Изглеждаха сами със себе, си и в себе си. Нито веднъж не видях някой от тях да обърне внимание на това, което правят другите.
Преди зазоряване те станаха и младият човек и аз им дадохме вода. След това се разходих наоколо, за да се ориентирам. Къщата всъщност беше барака от една стая, ниска кирпичена постройка със сламен покрив. Пейзажът, който я заобикаляше, беше твърде потискащ. Бараката беше разположена в сурова равнина със смесена растителност. Шубраци и кактуси растяха заедно и изобщо нямаше дървета. Не се реших да отида отвъд къщата.
Жените си тръгнаха на сутринта. Мъжете мълчаливо се движеха из района, непосредствено около къщата. Към пладне всички отново седнахме в същия ред, в който бяхме предишната нощ. Кошница с парченца сушено месо, с големината на пейотени пъпки, беше пусната да обикаля. Някои от мъжете изпяха своите пейотени песни. След около час те всички станаха и поеха в различни посоки.
Жените бяха оставили тенджера с овесена каша за обслужващите огъня и водата. Хапнах малко от нея, а след това спах през по-голямата част от следобеда. Като се мръкна, младите мъже, отговарящи за огъня, накладоха друг и цикълът с приемане на пейотени пъпки започна отново. Той следваше приблизително същия ред, както предишната нощ, и завърши на зазоряване.
През цялата нощ аз се мъчех да наблюдавам и да записвам всяко едно движение, извършвано от всеки от седемте участници, в надеждата си да разкрия поне мъничка форма на доловима система на вербална или невербална комуникация между тях. В действията им обаче нямаше нищо, което да подсказва за някаква прикрита система.
Цикълът на приемане на пейот беше подновен рано вечерта. До сутринта разбрах пълния си неуспех в откриването на намеци, които биха посочили скрития водач, или в разкриването на каквато и да било форма на скрита комуникация между тях, или на някакви следи от тяхната система на съгласие. През останалата част от деня седях сам и се опитвах да подреждам бележките си.
Когато мъжете отново се събраха за четвъртата нощ, някак знаех, че това ще бъде последното събиране. Никой нищо не ми беше споменавал за това, но разбрах, че на другия ден те ще се разпръснат. Отново седнах до водата, а всички останали заеха позиция във вече установения ред.
Поведението на седмината мъже в кръга беше точно копие на онова, което бях наблюдавал в трите предишни нощи. Бях погълнат от движенията им, както и преди. Исках да регистрирам всичко, което правят — всяко движение, всичко промълвено, всеки жест.
По едно време чух някакъв сигнал в ухото си. Беше познат вид бръмчене в ухото и аз не му обърнах внимание. Сигналът стана по-силен, макар и все още в обхвата на обичайните ми телесни усещания. Спомням си, че раздвоих своето внимание между наблюдаването на мъжете и слушането на бръмченето. След това, в един момент, лицата на мъжете като че ли станаха по-ярки. Като че ли беше запалена лампа. Но не беше като електрическа светлина или фенер, или отражение на огъня върху лицата им. Беше по-скоро една иридесценция, едно розово сияние, много слабо, но доловимо от моето място. Бръмченето сякаш се засилваше. Погледнах тийнейджърчето, което беше с мен, но то беше заспало.
Тогава розовото сияние стана по-забележимо. Погледнах дон Хуан. Очите му бяха затворени, както и тези на дон Силвио и на Мочо. Не можех да видя очите на четиримата по-млади мъже, защото двама от тях бяха наведени напред, а другите двама бяха с гръб към мене.
Потънах още повече в наблюдението. Но още не осъзнавах напълно, че наистина чувам бръмчене и че наистина виждам възрозов блясък, реещ се над мъжете. След миг разбрах, че слабата розова светлина и бръмченето са много устойчиви. На момента изпитвах силно смущение, а след това една мисъл пробяга през съзнанието ми — мисъл, която нямаше нищо общо със сцената, на която бях свидетел, нито с целта, която имах, за да бъда тук. Спомних си нещо, което ми беше казала майка ми веднъж, когато бях дете. Мисълта беше объркваща и много неподходяща. Опитах се да я изчистя и отново да потъна в моето прилежно наблюдение, но не можах. Тя отново се появи. Беше по-силна, по-настоятелна, а след това ясно чух гласа на майка ми да ме вика. Чух тътренето на чехлите й, а след това нейния смях. Обърнах се да я потърся. Представях си, че ще бъда преместен във времето от някаква халюцинация или мираж и че ще я видя, но видях само момчето, което спеше край мен. Това ме разтърси и аз за кратко изпитах покой, трезвост.