Стоманеният плъх в танц със смъртта
- Автор: Гаррисон Гарри Максвелл
- Серия: Stainless Steel Rat #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Стоманеният плъх в танц със смъртта». Краткое содержание книги:
Много малко време можах да й се наслаждавам. Този град бъкаше от полиция. Проклетите прасета вървяха на двойки. На вратата се появиха двама и сърцето ми падна в петите. Но за какво се безпокоях? Документът ми за самоличност беше в ред.
Те обиколиха салона, провериха документите за самоличност на присъстващите и накрая дойдоха до моята маса.
— Добър вечер, господа — опитах се да се подмажа аз.
— Покажи си документите за самоличност.
Усмихнах се и подадох калъфката. Взе я един с червени ноздри, разтвори я и изръмжа от удоволствие.
— Погледни на кого попаднахме. Това е Джак, избягал е от своя район. Не е хубаво така, Джак.
— Това е свободен свят!
— Не и за теб, Джак. Всички знаем за сделката, която си направил с пристанищната полиция. Стой си там, топи приятелите си и никой няма да те закача. Но сега си извън твоя район, Джак.
— Веднага се връщам — обещах аз и се надигнах с разтреперани колене.
— Много е късно — казаха в един глас двамата и щракнаха белезниците на ръцете ми.
— Прекалено късно — потвърди прасето с червените ноздри. — Вече си извън бизнеса, Джак, и отиваш в казармата.
Този път бях излязъл малко по-умен, отколкото беше добре за мен. Изглежда моята нова и вълнуваща военна кариера току-що бе започнала.
Седма глава
Килията беше малка, леглото твърдо, но аз не се оплаквах. След напрегнатия ден единственото, което желаех, беше да спя. Сигурно съм захъркал, още щом се стоварих върху брезентовите постелки. Не си спомнях лицето ми да е докосвало възглавница. Спал съм като пребит. Събудих се, когато през решетката на прозореца се провря сноп светлина. Чувствах се в добро настроение и отпочинал, докато не си спомних къде се намирам. Обзе ме униние.
— Е, можеше да бъде и по-лошо — казах си весело.
— Как? — озъбих се обезсърчен. На този въпрос нямаше лесен отговор. Стомахът ми къркореше от глад и жажда и мрачното ми настроение се върна. — Лигльо — присмях се сам на себе си. — Бил си и по-зле. Взеха ти камата, но нищо друго. Останаха ти парите, документите за самоличност. И шперцът — добавих наум аз. Наличието на този малък инструмент оказа върху мен сгряващ ефект, подкрепи надеждата за евентуално бягство.
— Гладен съм! — извика един младежки глас, последван от тракане на решетка. Други гласове подеха вика.
— Искаме храна. Ние не сме престъпници!
— Мами винаги ми носеше храната в леглото…
Не бях много впечатлен от последния хленч, но споделях общото отношение. Присъединих се към протеста.
— Добре, добре, млъкнете — извика един по-стар и по-груб глас. — Кльопачката идва. Не че я заслужавате, банда бегълци от военна служба.
— Тя пък една храна… няма никаква опасност в армията да надебелеем.
Погледнах по посока на гласа да видя последния говорител; той прояви малко повече смелост от останалите протестиращи. Не се наложи да чакам много дълго, макар че почти не си заслужаваше. Студена супа от юфка със сладък червен боб не беше моят идеал за започване на деня. Чудех се, какъв ли ще бъде края.
Имах много време за чудене, защото след времето за храна в менажерията бяхме оставени сами. Гледах напукания таван и започнах бавно да разбирам, че погледнат по-внимателно, късметът ми не беше толкова лош, колкото изглеждаше. Бях жив и здрав в Невенкебла. Очакваше ме обещаваща кариера. Щях да изуча особеностите на това общество, може би щях да се добера до Гарт… или генерал Зенър, ако Бибз бе чула правилно името. Той беше в армията и много скоро аз също щях да постъпя в армията, който факт можеше да се окаже в моя полза. И имах шперц. Когато дойдеше моментът, можех да изчезна. Но колко лошо може да е в армията? Бях служил като войник на Спиовенте и обучението там можеше да ми бъде добре дошло.
О, колко сме склонни да се самозалъгваме.
Някъде около пладне, когато моята страхлива група от другари по съдба взе да вие за повече храна, започнаха да се отварят врати на килии. Когато ни заповядаха да излезем от клетките и ни хванаха един за друг с белезници в дълга гирлянда от маргаритки, виенето премина в протестни викове. Бяхме около дузина, приблизително на еднаква възраст и с мрачни изражения. Очакваше ни тъмно, неизвестно бъдеще. С много препъване и ругатни ни поведоха от блока с килиите в двора на затвора, където ни чакаше зарешетена кола да ни откара към нашата съдба. След като ни натовариха, захранваната с гориво или акумулатор кола подкара тихо по претъпканите градски улици. Дрехите на хората бяха малко по-различни, превозните средства с необичайни форми, но това можеше да бъде всеки свят с развита технология. Нищо чудно, че се бяха изолирали от останалата част от тази изостанала планета. Егоистично, но разбираемо.