Стоманеният плъх в танц със смъртта
- Автор: Гаррисон Гарри Максвелл
- Серия: Stainless Steel Rat #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Стоманеният плъх в танц със смъртта». Краткое содержание книги:
— Трябва да си набавиш нови документи — каза добронамереният предупредител, може би полицейски информатор. Подсмръкнах.
— Тук е лесно. Но в Пенсиделфия това не може да се направи.
— Тук също е трудно. Освен ако нямаш подходящи контакти.
Изправих се.
— Трябва да вървя. Радвам се, че се запознахме, момчета.
Преди да изляза проверих да се уверя, че полицаите са си отишли. После излязох и зачаках. Миг по-късно новият ми приятел излезе и ми се усмихна.
— Умно. Няма нужда всички да знаят какво става. Казвам се Джак.
— Наричай ме Джим.
— Добро име, като всички, Джим. Колко можеш да дадеш?
— Не много. Имах лоша година.
— Ще те свържа с човека за три парчета. Той ще ти иска двайсет.
— Документите за самоличност не струват повече от десет. На теб се пада едно и половина.
— Не всички в дълбоката провинция са загубени, а? Дай ми моето и да тръгваме.
Платих му неговия дял, той се обърна напред, допрях върха на камата във врата му, точно под ухото и натиснах, докато пробих кожата. Когато му показах ножа с прясната капка кръв, той остана абсолютно неподвижен.
— Само малко предупреждение — казах. — Онези прасета чакаха да видят кого ще им посочиш. Това не е мой проблем. Но собствената ми кожа е. Разбрах, че играеш двойна игра. Играй честно с мен, иначе ще те намеря и ще те накълцам на парчета. Разбра ли?
— Разбрах… — отвърна той мрачно с треперещ глас. Прибрах ножа и го ударих по рамото.
— Харесваш ми, Джак. Бързо възприемаш.
Вървяхме, без да говорим. Надявах се, че си е направил верни заключения. Не обичах заплахите и когато бях заплашван, правех точно обратното на онова, което се искаше от мен. Но от опит знаех, че при дребните мошеници заплахите дават резултат. През част от времето.
Пътят ни минаваше покрай много други барове и Джак надзърташе във всеки един. Попадна на търсения човек в петия и ми махна да го последвам. Мястото беше тъмно, пълно с пушек. От всички страни гърмеше силна музика. Джак ме отведе в дъното на салона, в ниша, където музиката не беше толкова силна, колкото крещящите раирани дрехи, с които бе облечен един дебел мъж. Беше се отпуснал назад на тежък стол и пиеше отровна зелена напитка.
— Здравей, капитане — поздрави го моят водач.
— Умирай бързо, Джак. Не те искам тук.
— Не го казвай дори и на смях, капитане. Намерих ти добра сделка, мисия на милосърдие. Този младок е на крачка от казармата. Нуждае са от нов документ за самоличност.
Мъничките очички ме погледнаха.
— Колко имаш, младок?
— Джак каза едно и половина за него, десет за теб. Вече му платих неговия дял.
— Джак е лъжец. Дванайсет е цената и аз му давам неговия дял.
— Имаш ги.
Сделката се извърши моментално. Аз му дадох парите и той ми подаде мръсна пластмасова калъфка. Вътре имаше неясна снимка на младеж, който беше далеч от моята възраст, заедно с други жизнени факти, включително рождена дата доста различна от моята.
— Според този документ съм едва петнайсетгодишен! — възразих аз.
— Имаш детинска физиономия. Ще мине. Махни няколко години… иначе отиваш в казармата.
— Вече се чувствам по-млад. — Сложих документа в джоба си и станах. — Благодаря за помощта.
— На твоите услуги. Докато имаш с какво да плащаш.
Напуснах бара, пресякох улицата, намерих един тъмен вход и се пъхнах в него. Чаках малко, защото Джак излезе наскоро след мен. Тръгнах след него малко по-бързо. Настигнах го, той чу стъпките ми и се обърна.
— Аз съм, Джак, не се безпокой. Искам да ти благодаря за услугата.
— Да, разбира се, правилно. — Той насочи поглед към пустата улица.
— Трябва да ми направиш и друга услуга, Джак. Дай да видя твоя документ за самоличност. Искам да го сравня с моя, да съм сигурен, че не е фалшив.
— Капитанът не е способен на такова нещо.
— Искам да се уверя. — Камата ми лъсна на уличната светлина, той бръкна във вътрешния джоб на палтото си и ми подаде прилична на моята калъфка. Разтворих я да я погледна на уличната светлина, после му я върнах. Джак обаче беше недоверчив тип. Той я погледна, преди да я пъхне в джоба си… и провеси устна.
— Не е моят… твоят е!
— Вярно. Размених ги. Ти ми каза, че документът за самоличност е добър. Значи можеш да го използваш.
Протестите му заглъхнаха зад мен, тъй като вървях нагоре по хълма, далеч от брега. Към по-добра среда, без престъпници. Бях много доволен от себе си. Документът за самоличност може и да беше добър… и тогава Джак нищо не губеше. Но ако бе фалшив, проблемът беше негов, не мой. Много безпристрастно решение. И вървях в правилна посока. Щом се отдалечих от брега, нещата станаха по-хубави, сградите по-високи, улиците по-чисти, светлините по-силни. А аз по-уморен. Друг бар ме покани и неусетно се озовах вътре. Беше с кадифени завеси, меки светлини, кожена тапицерия, по-красива сервитьорка. Тя не беше впечатлена от дрехите ми, но се впечатли от бакшиша, които й дадох, когато пристигна с бирата ми.