Първото правило на магьосника
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Първото правило на магьосника». Краткое содержание книги:
А истината е страшна и причинява болка. На Ричард, избрания Търсач, е поверен Мечът на истината.
Заедно с красивата и загадъчна Калан той трябва да се изправи срещу зловещите магии на Мрачния Рал, да спаси света от тежките проклятия, от ужасяващите чудовища (хора и зверове) и страшните сенки.
Загадки, чудеса, магии и мистерии се редуват в един завладяващ сюжет с непредсказуема развръзка.
Ричард и Калан се отпуснаха по гръб на земята, дишайки учестено, изтощени от невероятния страх. Ричард си помисли за селяните, от които беше чувал за същества, долитащи от небето, ядящи хора. Преди не им беше повярвал. Сега вече им вярваше.
Нещо в раницата му го убиваше. Той се изтъркаля настрани и се повдигна на лакът. Беше плувнал в пот, която във вечерния хлад му се струваше леденостудена. Калан все още лежеше по гръб със затворени очи и дишаше учестено. По-голямата част от косата й се беше разпиляла по земята, само няколко кичура бяха залепнали по лицето й. И тя беше плувнала в пот; вратът й беше червен. На Ричард страхотно му домъчня за нея, за ужасите, които я преследваха. Искаше му се да не й се е налагало да се сблъсква с подобни зверове, които явно доста добре познаваше.
— Калан, какво беше това?
Тя се изправи, поемайки дълбоко въздух, и го погледна. Вдигна ръка и втъкна един кичур зад ушите си; останалата й коса се спусна по раменете.
— Дългоопашат змей.
Калан се протегна и хвана една муха за крилата. Беше се оплела някак си в ризата му и той сигурно я беше смазал, отпускайки се по гръб.
— Това е муха-кръвопиец. Змейовете ги използват, когато ходят на лов. Мухите набелязват жертвата, змеят я лови. Имахме голям късмет. — Тя вдигна мухата пред носа му и продължи. — Дългоопашатите змейове са глупави. Ако това беше късоопашат змей, вече да сме мъртви. Късоопашатите змейове са по-големи и много по-умни. — Тя спря, за да е сигурна, че цялото му внимание е концентрирано върху това, което му говори. — Те броят мухите си.
Ричард беше уплашен, изтощен, объркан и всичко го болеше. Искаше този кошмар да свърши. С отчаян стон се строполи отново по гръб на земята, без да го е грижа, че нещо в раницата му убива.
— Калан, аз съм ти приятел. След като ни нападнаха онези мъже, а ти не пожела да ми кажеш повече за онова, което се случва, не настоях. — Той затвори очи. Не можеше да издържи на изпитателния й поглед. — Сега и аз съм преследван. От всичко, което знам, мога да съдя, че най-вероятно моят преследвач и убиецът на баща ми са един и същи човек. Вече не се касае само до теб; аз също не мога да се прибера у дома. Мисля, че имам право да знам поне част от това, което става. Аз съм твой приятел, а не враг. Веднъж, когато бях малък, имах треска и едва не умрях. Зед откри един корен, който ми спаси живота. До днес това беше единственият път, в който съм бил близо до смъртта. Днес, само за един ден, това ми се случи три пъти. Какво…
Тя доближи пръсти върху устните му, за да го накара да замълчи.
— Имаш право. Ще ти отговоря. Освен на въпросите, които касаят само мен. Засега не мога да направя това.
Той се изправи и я погледна. Тя трепереше от студ. Като свали презрамките на раницата от гърба си, Ричард извади едно одеяло и я уви в него.
— Обеща ми огън — каза тя, тресейки се. — Смяташ ли да спазиш обещанието си?
Той се изправи на крака и не можа да сдържи усмивката си.
— Разбира се. Ей там, в другия край на поляната, има един хралупест бор. Ако не ти харесва, има и други малко по-нататък.
Калан вдигна поглед и загрижено се намръщи.
— Добре — усмихна се той, — ще намерим друг нагоре по пътеката.
— А какво е това хралупест бор? — попита тя.
Пета глава
Ричард разтвори клоните на дървото.
— Ето това е хралупест бор — каза той. — Приятел на всеки пътник.
Вътре беше тъмно. Калан задържа встрани клоните, така че Ричард да може на лунната светлина да запали огън с кремъка и огнивото. Пред луната претичаха облаци и двамата видяха дъха си на фона на студения въздух. Ричард и друг път беше нощувал тук на отиване или връщане от Зед и си беше стъкмил малко огнище от камъни. Имаше сухи дърва, а по-навътре и купчина слама за постеля. Тъй като не носеше ножа си, беше благодарен, че си е оставил запас от дърва за горене. Огънят тръгна бързо и изпълни вътрешността на дървото с трепкаща светлина.
Ричард не можеше да се изправи в цял ръст под клоните, там, където бяха покарали навътре към хралупата. Близо до ствола те бяха гладки, към краищата отрупани с иглички, а вътрешността на дървото оставаше куха. По-ниските клони опираха земята. Ако човек внимаваше достатъчно, вътре в хралупата можеше да си запали неголям огън. Димът се виеше като в комин и се изкачваше нагоре. Игличките бяха толкова гъсти, че дори в силен дъжд хралупата оставаше суха. Тези дървета много пъти бяха приютявали Ричард по време на дъжд. Винаги му бе доставяло удоволствие да се подслони в неголямата, но уютна вътрешност на дървото по време на пътешествията му из Еленовата гора.
Този път удоволствието от удобния подслон беше пълно. Преди да се сблъскат с дългоопашатия змей, Ричард беше срещал в гората растения и животни, които го респектираха силно, но нямаше нито един горски обитател, от който да се боеше.