Първото правило на магьосника
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Първото правило на магьосника». Краткое содержание книги:
А истината е страшна и причинява болка. На Ричард, избрания Търсач, е поверен Мечът на истината.
Заедно с красивата и загадъчна Калан той трябва да се изправи срещу зловещите магии на Мрачния Рал, да спаси света от тежките проклятия, от ужасяващите чудовища (хора и зверове) и страшните сенки.
Загадки, чудеса, магии и мистерии се редуват в един завладяващ сюжет с непредсказуема развръзка.
С плячката в ръка Ричард безшумно и бързо се върна по обратния път, едва удържайки силното си желание да побегне. Отдалечавайки се, от време на време хвърляше по някой поглед през рамо, за да е сигурен, че няма опашка. Пъхна главата си в кожената примка на връвта и скри зъба под ризата си. Никога на никой не го беше показвал; можеше да го види единствено притежателят на тайната книга.
Калан го чакаше там, където я беше оставил. Когато го видя, скочи на крака. Той постави пръст пред устните си, за да я предупреди да мълчи. Като преметна през лявото си рамо раницата, той нежно постави другата си ръка върху гърба й, подканвайки я да тръгва. Понеже не искаше да се връщат по същия път, Ричард я поведе през гората натам, където пътеката се издигаше над къщата му. Непокътнатите паяжини блестяха на последните лъчи на залязващото слънце и двамата въздъхнаха с облекчение. Тази пътека беше по-дълга и доста по-стръмна от другата, но водеше натам, накъдето беше тръгнал. Към Зед.
Къщата на стареца беше твърде далеч, за да могат да бъдат там преди мръкнало, а пътеката беше прекалено опасна, за да се движат нощем. Обаче Ричард искаше да се отдалечи колкото е възможно повече от онзи, който го чакаше долу в къщата му. Докато не мръкнеше съвсем, щяха да се движат.
Той хладно си зададе въпроса дали онзи в къщата му и убиецът на баща му са един и същ човек. Двете къщи бяха разбити по еднакъв начин. Дали е бил причакван като баща си? Същият човек ли е бил? Ричард искаше да може да му излезе насреща или поне да види кой е, но нещо вътре в него настоятелно му подсказваше, че е по-добре да изчезва.
Той разтърси глава, за да разбърка мислите си. Беше дал на въображението си прекалено много свобода. Разбира се, че нещо вътре го беше предупредило за опасността, беше му казало да изчезва. За днес вече веднъж без малко да се раздели с живота си. Да се оставиш един път на късмета си е глупаво; два пъти обаче си е направо нагло. Беше взел най-доброто решение — да си тръгне.
Все пак му се щеше да беше видял кой го чака вътре, за да се убеди напълно, че между двете събития няма връзка. Че защо беше нужно да разбиват къщата му като тази на баща му? И какво ако е бил един и същ човек? Искаше да знае кой е убил баща му. Умираше от желание да узнае.
Макар да не му позволиха да види тялото на баща си, той пожела да разбере как е бил убит. Чейс му беше казал — много щадящо, но все пак му беше казал. Коремът на баща му е бил разпран и червата му са били разхвърляни навсякъде по пода. Как е могъл някой да направи подобно нещо? От самата мисъл за това му се повдигна и той се почувства прекалено слаб, за да задържи вниманието си върху нея. С мъка преглътна буцата в гърлото си.
— Е? — гласът й го изтръгна от мислите му.
— Какво? Какво „е“?
— Ами намери ли онова, за което се върна?
— Да.
— И какво беше то?
— Какво беше ли? Раницата ми. Трябваше да си взема раницата.
Тя се обърна да го погледне с ръце на хълбоците и смръщено лице.
— И ти, Ричард Сайфър, очакваш да ти повярвам, че рискува живота си заради една раница?
— Калан, след малко ще получиш ритник — усмивката му не се получи.
С килната на една страна глава тя продължаваше да го гледа изпод вежди, но забележката му беше угасила страстите й.
— Сега сме квит, приятелю — спокойно каза тя, — квит сме.
Ричард със сигурност можеше да каже, че Калан е човек, който е свикнал да получава отговори на въпросите си.
Светлината отслабваше все повече, а цветовете избледняваха, така че Ричард започна да мисли къде ще прекарат нощта. Знаеше няколко хралупести бора по пътя, които му се беше налагало да използва при един или друг случай. Единият от тях се намираше в края на една поляна встрани от пътеката. Вече се виждаше високата му фигура, извисяваща се на фона на избледняващото небе. Той поведе Калан встрани от пътеката към дървото.
Зъбът, висящ на врата му, му причиняваше болка. Тайните, които знаеше, му причиняваха болка. Щеше му се баща му никога да не го беше правил пазител на тайната книга. Една мисъл, споходила го, докато беше долу, в къщата си, и на която тогава не обърна внимание, се придвижи напред в съзнанието му. Изглежда, книгите му бяха разкъсани в пристъп на ярост. Може би защото нито една от тях не бе търсената. Ами ако бяха търсили тайната книга? Не, това беше невъзможно; никой, освен истинския й притежател не знаеше за нейното съществуване.
И баща му… и той… и съществото, на което принадлежеше зъбът. Тази мисъл му се стори невероятна, така че реши да не се занимава повече с нея. И положи всички усилия да го направи.