Островът на доктор Моро
- Автор: Уэллс Герберт Джордж
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Ерменкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Островът на доктор Моро». Краткое содержание книги:
Вдигахме такъв шум, че не забелязах врявата навън, докато някой, мисля, че беше един от двамата Мъже-Свине, пъхна главата си над малкото розово, подобно на ленивец, същество и възбудено извика нещо, което не схванах. Тези на входа на часа изчезнаха, Маймуночовека се втурна навън, а съществото, което седеше в мрака, го последва — забелязах само, че е грамадно и Тромаво, покрито със сребриста козина — и аз останах сам.
Преди да стигна до процепа, чух ръмженето на хрътка.
След още миг стоях извън коптора, с дъсчицата от стола в ръка, целият разтреперан. Пред мен бяха тромавите гърбове на около двайсетина Зверохора със скрити между плешките уродливи глави. Жестикулираха възбудено. Други полуживотински лица надничаха любопитно от останалите коптори. Поглеждайки в посоката, в която те бяха обърнати, видях в омарата под дърветата, зад прохода с бърлогите, тъмната фигура и ужасно пребледнялото лице на Моро. Едва удържаше подскачащата хрътка, а близо след него идеше Монтгомъри с револвер в ръка.
За миг останах вцепенен от ужас. Завъртях се и видях, че зад мен проходът е преграден от друг огромен звяр с грамадно сиво лице и малки премигващи очички, който се приближаваше насреща ми. Огледах се и на около шест ярда вдясно видях тясна пролука в каменната стена, през която в тъмнината падаше косо слънчев лъч.
— Стой! — извика Моро, щом се отправих нататък. — Спрете го! — едно по едно лицата се обърнаха към мен. За щастие животинските им мозъци работеха бавно.
Втурнах се с рамото напред към тромавото чудовище, което тъкмо се обръщаше, за да разбере какво точно иска да каже Моро, и го блъснах върху някаква друга твар. Усетих го да размахва ръце, опитвайки се да ме сграбчи, но не успя. Малкото розово същество се спусна към мен, аз дълбоко раздрах противното му лице с пирона на пръчката и само подир миг се катерех нагоре по стръмната странична пътека, която представляваше нещо като наклонен комин на дерето. Зад мен се разнесоха вой и викове:
— Дръжте го! Спрете го! — Това бе съществото със сивото лице, което се появи някъде зад мен и напъха огромното си туловище в цепнатината.
— Давай, давай! — викаха му останалите.
Изкатерих се по тясната цепнатина в скалата и излязох върху сярата в западния край на селището на Зверохората.
Имах късмет с тази пролука, защото тесният стръмно наклонен път нагоре трябва да е затруднил най-близкия преследвач. Притичах през белезникавото пространство и през рядката горичка по надолнището и стигнах до една ниска ивица, обрасла с високи тръстики. През тях се вмъкнах в гъсти шубраци, където почвата бе черна и мочурлива. Щом се втурнах в тръстиките, първите преследвачи се показаха над цепнатината. За няколко минути се вмъкнах в шубрака. Скоро въздухът се изпълни със заплашителни викове.
Чух врявата на преследвачите в теснината горе по склона, сетне кършенето на тръстиките и сегиз-тогиз пращенето на счупен клон. Някои от съществата ревяха като разярени хищници. Хрътката залая вляво. Чух Моро и Монтгомъри да крещят в същата посока. Свърнах надясно. Дори ми се стори, че Монтгомъри извика, ако ми е мил животът, да бягам.
Почвата под мен, мека и тинеста, започна да поддава, но отчаян продължавах да тичам стремглаво, пробивах си път, понякога затъвайки до колене, и накрая стигнах до криволичеща между тръстиките пътека. Глъчката на преследвачите се отдалечи вляво от мен. На едно място три странни розови животинки, големи колкото котки, се разбягаха с подскоци пред краката ми. Пътеката се изкачваше нагоре и нагоре през друго празно пространство, покрито с бяла кора, и отново навлезе в тръстиковия гъсталак.
После успоредно по ръба на пролом със стръмни стени, който започваше ненадейно, подобно на оградните окопи срещу добитъка в английските паркове, пътеката зави, с неподозирана острота. Все още бягах с всички сили и дори не видях урвата, докато не полетях с главата надолу.
Паднах по лице в тръните и се изправих с разкъсано ухо и окървавено лице. Бях се строполил в някакъв утаечен овраг, каменист и трънлив, изпълнен с лека, стелеща се на тънки струйки мъгла, която се издигаше от тясното поточе, виещо се по дъното. Бях удивен от тази омара посред бял ден, но нямах време за чудене. Поех надясно, надолу по течението на потока, с надеждата да стигна в тази посока до морето и така да се сдобия поне с възможността да се удавя. Чак по-късно открих, че при падането съм загубил пръчката с гвоздея.
Подир малко оврагът се стесни и аз невнимателно нагазих в потока. Изскочих доста пъргаво, защото водата почти вреше. Освен това забелязах, че по кипящата повърхност плаваше тънък серен накип. Почти веднага оврагът завиваше и разкриваше неясния синкав хоризонт. Близкото море отразяваше слънчевите лъчи с безкрайната си огледална повърхност. Пред себе си виждах своята смърт. Бях възбуден и задъхан, гореща кръв сълзеше по лицето ми и приятно се разливаше по вените ми. Ликувах, че бях успял да се измъкна от преследвачите си. Точно в този момент не ми се искаше да се давя. Втренчих се назад в пътя, който бях изминал.