Островът на доктор Моро
- Автор: Уэллс Герберт Джордж
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Ерменкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Островът на доктор Моро». Краткое содержание книги:
Тези противни негодници имаха намерението просто да ме задържат, да ме заблудят с проявите си на доверие и после да ме обрекат на съдба по-гнусна от самата смърт — на мъчения, а след мъченията на най-чудовищната деградация, която бе възможно да си представя — да ме отпратят с погубена душа като звяр при останалата сбирщина. Огледах се за някакво оръжие. Нищо. Тогава яростно обърнах шезлонга, настъпих го с крак и откъртих страничната пръчка. Случайно заедно с дървото изскочи и един гвоздей, който остана да стърчи, придавайки до известна степен застрашителен вид на иначе безобидното оръжие. Дочух стъпки отвън и на часа блъснах вратата, видях Монтгомъри на около ярд. Възнамеряваше да заключи външната врата.
Вдигнах пръчката с пирона и замахнах към лицето му, но той отскочи. Подвоумих се за момент, сетне се обърнах и се втурнах към ъгъла на къщата.
— Прендик, човече! — чух изумения му вик. — Не ставайте глупак, човече!
Още минута, помислих си, и щеше да ме заключи вътре, готов за съдбата си като опитно зайче. Показа се зад ъгъла и го чух да крещи:
— Прендик!
После се затича подире ми, като викаше нещо.
Този път, тичайки слепешката, поех на североизток — в посока перпендикулярна на предишната си експедиция. Един-единствен път, докато тичах стремглаво покрай брега, хвърлих поглед през рамо и видях заедно с него слугата му. Затичах яростно нагоре по склона, после през билото и се отправих на изток покрай скалиста падина, обградена от двете страни с джунгла. Пробягах приблизително една миля, гърдите ми се напрягаха до пръсване, чувах ударите на сърцето си, а после, когато престанах да чувам Монтгомъри и слугата му, на прага на изтощението остро свих обратно към брега, както прецених, и легнах под прикритието на тръстиковия храсталак. Останах там дълго, тъй изплашен, че не смеех да помръдна, и дори от уплаха не можех да си съставя план за действие. Дивият пейзаж наоколо дремеше безшумно под слънцето и единственият звук край мен бе тихото жужене на някакви дребни мушици, които ме бяха нападнали.
Подир малко обърнах внимание и на монотонния като дихание звук — шума на прибоя. След около час чух Монтгомъри да ме вика по име далеко на север. Това ме накара да си помисля за план за действие. Размишлявах, че на острова живеят единствено тези двама привърженици на вивисекцията и техните обезобразени като животни жертви. Ако се наложи, те без съмнение можеха да насъскат някои от тях срещу мен. Знаех, че и Моро, и Монтгомъри носеха револвери; а освен слабата чамова пръчка с острие от малък пирон, това жалко подобие на боздуган, аз не бях въоръжен.
Останах да лежа неподвижно, докато не усетих жажда и глад. В този миг осъзнах истинската безнадеждност на положението си. Нямах понятие как мога да се сдобия с храна; бях пълен невежа по ботаника, за да открия някакви ядливи корени или плодове; нямах средство, с което да направя капан за малобройните зайци на острова. Колкото повече обмислях перспективите, толкова повече осъзнавах безизходицата си. Накрая, отчаян от положението си, ми дойде наум за хората-зверове, които бях срещнал. Опитах се да открия проблясък на надежда в това, което знаех за тях. Последователно си спомнях за всеки видян и се мъчех да намеря в паметта си някаква поличба за помощ.
Ненадейно се разнесе лай на хрътки, в това съзрях нова опасност. Без много-много да се замислям, иначе щяха да ме заловят, грабнах пръчката с гвоздея и се втурнах стремително към плясъка на морето. Помня трънливите храсти, чиито бодли се впиваха в мен като игли. Измъкнах се окървавен, с изпокъсани дрехи на края на тясно ручейче, течащо на север. Без никакво колебание направо нагазих във водата. Тръгнах по ручейчето и след малко се озовах до колене в малък поток. Накрая се изкатерих на западния бряг, сърцето ми биеше лудо, пропълзях в папратовия гъсталак, за да изчакам развитието на събитията. Чух кучето, беше само едно, да се приближава и да скимти, когато стигна до трънаците. Не дочух повече нищо и за малко помислих, че съм успял да избягам.
Времето течеше, тишината се проточи и накрая след около час, който прекарах в безопасност, куражът ми започна да се възвръща. Вече не бях тъй уплашен и тъй отчаян. Може би бях претръпнал от уплаха и отчаяние. Сега осъзнавах, че практически животът ми е загубен и това убеждение ме правеше способен на всичко. Дори имах известно желание да се срещна очи в очи с Моро. И както бях нагазил във водата, ми хрумна, че ако се наложеше, пред мен все още имаше път за бягство от мъченията — не можеха да ми попречат да се удавя. Почти си бях наумил да се удавя още тогава, но някакво странно желание да видя какво ще излезе от това приключение, ексцентричният интерес на безличния наблюдател у мен, ме възпряха. Протегнах крайници, наранени и болезнени от шиповете на тръните, и огледах дърветата наоколо; тъй ненадейно, сякаш бе изскочило от зеления ажур, който го окръжаваше, пред очите ми изникна едно черно лице, което ме наблюдаваше.