Островът на доктор Моро
- Автор: Уэллс Герберт Джордж
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Ерменкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Островът на доктор Моро». Краткое содержание книги:
Забелязах, че е маймуноподобното същество, което бе посрещнало баркаса на брега. Беше се притиснало към полегатия ствол на една палма. Сграбчих пръчката и застанах с лице към него. То започна да бръщолеви:
— Ти, ти, ти — беше всичко, което можах да различа в началото. Изведнъж то скочи от дървото и след още миг надничаше любопитно между папратите.
Не изпитвах към това същество онова отвращение, което ме обхващаше при срещите с другите Зверохора.
— Ти — рече то, — в лодката. — Значи беше човек, във всеки случай не по-малко човек от слугата на Монтгомъри, защото можеше да говори.
— Да — отговорих. — Дойдох с лодката. От кораба.
— О-о — рече то и живите му неспокойни очи взеха да ме изучават — ръцете ми, пръчката, която носех, краката ми, съдраното ми палто, драскотините и раните, причинени от тръните. Изглежда, нещо го озадачи. Очите му се спряха отново върху дланите ми. То протегна своята ръка и бавно преброи пръстите си:
— Един, два, три, четири, пет, а?
Тогава не схванах какво имаше предвид. По-късно щях да открия, че болшинството от тези Зверохора имаха обезобразени длани, понякога им липсваха дори три пръста. Но предполагайки, че това е някакъв своеобразен поздрав, отговорих със същото. Той се захили с огромно удоволствие. После отново огледа наоколо с бърз блуждаещ поглед. Направи пъргаво движение и изчезна. Папратовите листа, между които бе стоял, се събраха с шумолене.
Запромъквах се след него в гъсталака и бях изумен да открия, че се люлее весело на дългата си ръка на една спускаща се от листака над нас лиана. Беше с гръб към мен.
— Хей — извиках.
Той се превъртя във въздуха, скочи на земята и застана с лице към мен.
— Виж — казах, — къде мога да намеря нещо за ядене?
— Ядене — рече той. — Сега ядеш човешка храна. — И погледът му отново се върна на висящата лиана. — В колибите.
— А къде са колибите?
— О!
— Нов съм, нали виждаш.
При тези думи той се завъртя и тръгна с бърз ход. Всичките му движения бяха чудновато ловки.
— Ела — каза той.
Тръгнах с него, за да изживея приключението до края. Предполагах, че колибите са някакъв недодялан подслон, където живееха той и другите Зверохора. Може би щяха да се окажат дружелюбно настроени и да успея да се разбера с тях. Все още не знаех до каква степен са загубили човешкото, което им приписвах.
Моят маймуноподобен спътник вървеше край мен с бърз ход, с отпуснати ръце и издадени напред челюсти. Чудех се какви ли спомени имаше за миналото.
— Откога си на острова? — попитах.
— Откога? — След като повтори въпроса, показа три пръста. Това същество беше почти идиот. Опитах се да уточня какво искаше да каже, но това очевидно го отегчи. След някой и друг въпрос той ненадейно ме напусна и подскочи към някакви плодове, които висяха на едно дърво. Откъсна шепа бодливи черупки и пътьом започна да яде съдържанието им. Забелязах това доволен, тук все пак можеше да се хапне нещо. Опитах се да му задам още няколко въпроса, но бързо изломотените му отговори по-често се отнасяха за нещо друго. Само малка част от тях бяха смислени, останалите приличаха на папагалска реч.
Бях така погълнат от тези подробности, че почти не забелязвах пътеката, която следвахме. Подир малко стигнахме до някакви дървета, целите овъглени и кафяви, а след това до едно голо място, покрито с жълто-белезникава кора, от другата страна на което се разнасяше лютив за носа и очите дим. От дясната ни страна над ръба на голите скали виждах морето. Пътеката се виеше стръмно надолу към тясно дере, между две безформени купчини възчерна сгурия на буци. Отправихме се именно нататък.
В прохода беше много тъмно след ослепителната слънчева светлина, отразена от богатата на сяра почва. Стените ставаха все по-стръмни и се приближаваха една към друга. Пред очите ми се мержелееха зелени и алени петна. Водачът ми внезапно спря.
— У дома — рече той и застана на едно празно място, в чийто мрак отначало не различавах абсолютно нищо. Чух някакви странни звуци и разтърках очи с кокалчетата на лявата си ръка. Усетих отблъскващата миризма на непочистена клетка за маймуни. По-нататък след скалите се откриваше полегат, огрян от слънцето склон, покрит със зеленина, а през тесен отвор от двете страни на теснината светлината падаше в мрака на вътрешността.