Островът на доктор Моро

— Не на мен. Имате и трети.

— Искам да обмислите, Прендик. Първо, никога не съм ви викал да дойдете на този остров. Освен това, ако сме искали да ви причиним някакво нещастие, снощи ни бяхте подръка, приспан от сънотворното; и още нещо — сега, когато първоначалната ви паника премина, разсъдете сам — нима на Монтгомъри му подхожда ролята, която му приписвате. Преследвахме ви за ваше добро. Защото на острова има инфекциозна пневмония. Защо да ви застрелваме, като току-що ни предложихте сам да се удавите.

— Защо насъскахте… хората си срещу мен, когато бях в колибата?

— За да сме сигурни, че ще ви хванем и ще ви изведем от опасността. После се отклонихме от следите ви… за ваше добро.

Замислих се. Изглеждаше правдоподобно. Тогава се сетих за още нещо и казах:

— Но зад оградата видях…

— Това бе пумата.

— Слушайте, Прендик — каза Монтгомъри. — Вие сте един глупак. Излезте от водата, вземете револверите и да поговорим. Няма да можем да ви направим нищо повече отсега.

Признавам, че тогава, а всъщност и винаги, подозирах Моро и се страхувах от него. Но Монтгомъри беше човек, когото разбирах.

— Отдалечете се от брега — казах аз и като помислих, добавих: — с вдигнати ръце.

— Не можем да направим това — отвърна Монтгомъри и изразително кимна през рамо. — Унизително е.

— Тогава идете до дърветата — казах, — както искате.

— Дяволски глупава церемония — рече Монтгомъри.

з Двамата се обърнаха с лице към шестте или седемте гротескни същества, които стояха там, огрени от слънцето, непоклатими, хвърлящи сенки, движещи се и в същото време неимоверно нереални. Камшикът на Монтгомъри изплющя към тях и мигновено всички побягнаха панически към дърветата. Щом Моро и Монтгомъри се отдалечиха на достатъчно разстояние, аз излязох на брега, взех револверите и ги прегледах. За да се подсигуря и срещу най-коварната измама, изпразних единия срещу объл къс лава и със задоволство видях как той стана на прах, а по брега се посипа олово.

Все още се двоумях.

— Ще рискувам — казах си накрая и с револвер във всяка ръка се заизкачвах по брега към тях.

— Така е по-добре — равнодушно каза Моро. — С вашето проклето въображение ми загубихте почти целия ден.

И някак си презрително, което ме обиждаше, той и Монтгомъри се обърнаха и мълчаливо тръгнаха пред мен.

Цялата група от Зверохора, все още недоумяващи, се отдръпнаха между дърветата. Минах покрай тях възможно най-спокойно. Един понечи да ме последва, но камшикът на Монтгомъри изплющя и той отстъпи. Останалите наблюдаваха безмълвни. Може и да са били някога животни. Но никога преди не бях виждал животно, което се опитва да разсъждава.