Педагогическата машина
- Автор: Дилов Любен
- Год: 1971
- Язык: болгарский
- Жанр: Юмористическая фантастика
Электронная книга - «Педагогическата машина». Краткое содержание книги:
На изобретателя не му стана съвсем ясно как ще стане това, но не успя да запита, защото Бокенхаймер с тайнствен шепот го избута от колата:
— Не се обръщай! Кажи на поста две-три приказки за времето и влизай! — а после се изпъна, вперил един нечовешки поглед към войника, който стоеше пред масивната желязна порта.
Изскачайки от колата, Болтън видя как войникът се вдърви в неестествена поза, но това би могло да бъде и според войнишкия устав — той познаваше черния сътрудник на тоя, чийто дом охраняваше. А Болтън единствен освен синовете и прислугата на професора имаше право да влиза в дома му и в негово отсъствие. Докторът прекоси с нерешителни крачки тротоара, като съобразяваше какво да каже на войника. Бръкна във вътрешния си джоб за специалния пропуск и едва не залитна — някаква невидима сила го тласна в гърба и още повече го обърка. Войникът също така объркано вдигна длан към кепето си в неловка смесица от постова фамилиарност и внезапен страх пред появата на началството, избърбори с усилие, като пиян или сякаш говореше нещо против волята си:
— Оставете, докторе. Месецът не е изтекъл за пропуска, па и нареждане да не ви пускам няма. — И се усмихна със странно стеснение.
— Как се чувствувате? — запита го Болтън, застанал неволно току пред гърдите му и толкова близко до тях, че с всичкото отвращение, на което бе способен, вдъхна миризмите на старата му униформа и неприличното на тая близост. Но не успя да се дръпне, нещо продължаваше да го блъска към войника. — Днеска духа един ужасен вятър, фьон ли го казват, направо ме съсипва. И физически, и душевно. На вас не ви ли действува?
— Фьооон ли? — проточи войникът и явно не бе чувал за такъв вятър, явно също така страдаше от неспособността си да се дръпне назад, да избяга от неприятната или може би дори опасната близост на негъра.
А в това време късите и къдрави негърскн косъмчета по главата на изобретателя напираха да се изправят от ужас. Той изведнъж разбра, че всичко това, което бе казал и което казваше може би и войникът, и цялата неестественост на позите им се командуваше от другаде. Та никакъв фьон никога не бе действувал на жилавите му мишци! Той помисли как да измъкне себе си и вече съвсем смутеното войниче от отвратителното положение, но преди да бе се оформило каквото и да било намерение в него, дебелите му устни вече работеха:
— Професорът е оставил едни книги за мене, ще се кача само за секунда. Ако през това време той…
— А, той сега е в института — отвърна войничето и Болтън почти избяга от него през портата, по стълбището, по вътрешните стъпала на приемната. А там, още не поел си дъх, чу доволния смях на Бокенхаймер и напълно сащисан, си спомни, че не бе се докоснал до нито една дръжка на врата — вратите все бяха отворени.
— Успяхме — рече сугестологът. — Ще влезеш ли за малко?
Негърът извади ослепително бяла носна кърпичка и обърса бликналата пот върху грапавото си чело.
— Не, ще си вървя.
— Ти май се уплаши!
— Страшен човек си! — изрече дрезгаво изобретателят и раменете му откровено се разтресоха, отърсвайки се с кучешки рефлекс от лепката власт на магията. — Кога влезе?
— Пред тебе вървях. Не ме ли видя? — отвърна по момчешки нафукано професорът. — Слушай сега, Мърроу като разбере от охраната, че не съм се прибирал, ще търси тебе, защото заедно тръгнахме, а пък ти после си се прибрал сам, нали следи и тебе, та… какво ще му кажеш?
Болтън още не бе се опомнил от шока и само безпомощно въртеше белтъците на очите си.
— Кажи му… — съобразяваше професорът — кажи му, че си ме оставил някъде по пътя. Видял съм на улицата една позната дама, слязъл съм и съм тръгнал с нея. Но ти не я познаваш. Нека си блъска тиквата къде може да съм изчезнал!
В стремежа си да избягва погледа му, Болтън примигваше сега към портрета на покойната. Той не я знаеше приживе, много пъти бе се спирал пред портрета й, но сега сякаш я питаше за нещо с уплашените си очи. Изведнъж той рязко се обърна към изхода, изломотвайки едно неясно „добре“ или „довиждане“.
— И питай войника дали случайно не съм се обаждал! — застигна го тържествуващият глас на сугестолога.
IV
Холът, обзаведен твърде луксозно още когато към чудото Бокенхаймер се стичаха потоците злато от публичните сеанси, всмука неговото тържество с меките си мебели, с дебелите си килими, с тежките си завеси и гобленни тапети, обеззвучи го и го всмука в себе си. Остана само едно зрънце от него и това захаринено зрънце-тържество се усети толкова самотно в огромния хол-приемна, че Бокенхаймер потрепера от студа на тая самотност. Той разбра откъде лъхна студът — сякаш безшумен вентилатор имаше зад портрета на стената. Защо го гледаше така негърът? Бе ли видял мъката и страха, скрити в хубавите черти на женското лице, или видя собствения си страх, та избяга?