Сатанинско сборище
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евелина Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сатанинско сборище». Краткое содержание книги:
Това привидно незначително престъпление безпокои крал Едуард I, който не се чувства сигурен на английския престол. Макар да са минали години от бунта на Симон дьо Монфор, а самият предводител да е бил убит, в Англия все още има негови последователи, които са готови на всичко, за да отнемат короната на Едуард. Един от съратниците на Дьо Монфор, Фицозбърт, осъден и екзекутиран като сатанист, също е оставил след себе си последователи. Размирниците имат тайно общество и Бърнел, лукавият канцлер на крал Едуард, подозира, че това общество има пръст в убийството в църквата.
Младият Корбет за първи път се сблъсква с убийствената плетеница от политически интриги, ненавист и безумие, с любовта и омразата, с гъмжащия от ужаси подземен свят на Лондон.
Убийствата се множат, обръчът около краля се затяга, над самия Корбет надвисва сянката на смъртта, докато най-сетне на бял свят излиза страшната истина.
От време на време, Алис отново отваряше дума за службата на Корбет, за работата му в кралския съд и възложеното му поръчение, което той се мъчеше да забрави. В края на краищата какво толкова, ако двама негодници са се срещнали, единият е намушкал с нож другия и после сам се е обесил? Такива престъпления ставаха всеки ден в Лондон, затова той потисна съмненията си и повярва на представата, която си беше изградил за събитията в „Сейнт Мери-ле-Боу“. Беше щастлив, доволен и нехаеше за Бърнел или за канцеларията. Впрочем — напомни си той сам — беше достатъчно състоятелен, за да напусне службата си — нищожна цена в сравнение с щастието, което беше открил. Въпреки това Алис продължаваше да го разпитва и Корбет обмисляше дали да я заведе в съдилищата в Уестминстър, но се сети за Бърнел и промени намеренията си. Вместо това отидоха в общината и градския съд, който се помещаваше там.
Използва влиянието си, за да ги пуснат и така изслушаха процесите на двама шарлатани, Робърт Уорд и Ричард Линъм. Тази, двамината, здрави и читави, се престрували на неми, на лишени от говор. Обикаляли града с желязна кука, щипци и парче кожа, изрязано като език, по краищата — посребрено и с надпис: „Това е езикът на Ричард Уорд“. С тези средства и различни знаци измамили мнозина, като ги накарали да повярват, че са търговци, нападнати и ограбени от крадци. Крадците им били изтръгнали и езиците, както им отнели и стоките, а за целта използвали същата тая кука и същите тия щипци, които мъкнели със себе си. Твърдели, че единственото, което били в състояние да правят, е да вдигат страшен шум. Съдът бързо доказа, че цялата работа е само скалъпени лъжи, понеже и двамата имат езици и могат да говорят.
И двамата бяха осъдени да прекарат три дни на позорния стълб с отблъскващите кука, щипци и фалшив език, провесени на вратовете им. Алис толкова се смя, че Корбет трябваше почти да я изблъска от общината. По-късно тя му призна, че намира съдебните дела за по-добро забавление от представленията. Толкова се подиграваше с властта на краля и църквата, че Корбет започна да се чуди дали не е последователка на мъртвия Дьо Монфор. Писарят нямаше да се изненада кой знае колко. Имаше ги навсякъде из града. Корбет разпознаваше подобни уклони у свои приятели и познати в канцеларията и хазната, въпреки че Дьо Монфор беше мъртъв, а тялото му съсечено и хвърлено за храна на кучетата преди около двайсетина години.
Беше неизбежно Корбет и Алис да станат любовници. Започна се с целувка, с прегръдка. Хапваха късно една вечер, когато кръчмата беше затворена. После, сякаш бяха мъж и жена от години, Алис хвана Корбет за ръка и го поведе към собствената си спалня. Беше просторна стая, почти колкото дневна, с големи шкафове, маса, столове и излъскан под, покрит с вълнени килими. Стените бяха зелени, изпъстрени със златни звезди и нарисувани дребни глави на мъже и жени. Имаше малък, покрит мангал и дърва, нацепени скоро, които изпълваха стаята с аромата си. Алис отведе Корбет до огромно, ниско легло и тогава се обърна гърбом. Започна да съблича роклята си. Плавно я издърпа над раменете си, махна чорапите и фустите и застана гола, сред море от коприна. Корбет се усмихна, когато видя, че не е махнала малките черни, копринени ръкавици и понечи да смъкне едната, но тя също с усмивка отклони ръката му и започна да разсъблича него, а той се възхищаваше на дребното й тяло, красиво като тялото на Венера.
Тази нощ Корбет срещна за първи път такъв плам и вещина. Отново и отново устните й търсеха неговите, а тялото й примамваше и увличаше неговото в тъмен вихър от страст. Накрая, вплетени едно в друго, телата им се сляха ведно, станаха едно, а после потънаха в дълбокия сън без сънища, който спохожда любовниците. На сутринта Корбет се събуди и я видя, вече облечена, свежа и прекрасна като невеста. Беше приседнала до него на леглото, смееше се, дразнеше го и изчезна, когато я заплаши, че ще повторят случилото се през изминалата нощ. Дълбоко в душата си обаче Корбет знаеше, че идилията не може да продължи дълго. Навъсеният великан, Питър, му хвърляше пълни с убийствена омраза погледи, всеки път щом дойдеше в кръчмата, а мъжете „посредници и защитници“ на Алис не го изпускаха от очи. Не се опитаха да се сближат с него, нито пък той с тях. Всъщност Алис правеше всичко възможно да стоят далече един от друг. Корбет нехаеше, отдаваше притаената им злоба единствено на завистта и ревността.