Сатанинско сборище
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евелина Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сатанинско сборище». Краткое содержание книги:
Това привидно незначително престъпление безпокои крал Едуард I, който не се чувства сигурен на английския престол. Макар да са минали години от бунта на Симон дьо Монфор, а самият предводител да е бил убит, в Англия все още има негови последователи, които са готови на всичко, за да отнемат короната на Едуард. Един от съратниците на Дьо Монфор, Фицозбърт, осъден и екзекутиран като сатанист, също е оставил след себе си последователи. Размирниците имат тайно общество и Бърнел, лукавият канцлер на крал Едуард, подозира, че това общество има пръст в убийството в църквата.
Младият Корбет за първи път се сблъсква с убийствената плетеница от политически интриги, ненавист и безумие, с любовта и омразата, с гъмжащия от ужаси подземен свят на Лондон.
Убийствата се множат, обръчът около краля се затяга, над самия Корбет надвисва сянката на смъртта, докато най-сетне на бял свят излиза страшната истина.
— Защото беше лихвар, мнозина недолюбваха Крепин. Не само семейството на Дъкет беше паднало в мрежите му.
Сведе поглед.
— Може пък Крепин да си е заслужил смъртта — спокойно продължи тя. — Понякога го предупреждавах, но той само се смееше.
Алис се заигра с подгъва на копринената си ръкавица в настаналата тишина.
— Това ли е всичко? — попита Корбет.
Тя поклати глава в знак на отрицание.
— Засега — додаде тя, после стана и отиде до голям сандък в другия край на кухнята. Измъкна от нея флейта и я подаде на Корбет. — Посещението ти ме натъжи, мастър писарю. Чувствам се и печална, и ядосана заради глупавата смърт на двамината мъже, които познавах. Отдавна храня вяра, че флейтата усмирява бушуващите страсти в ума и тялото.
Корбет седеше като в унес. Флейтата много приличаше на онази, която сам притежаваше в безвъзвратно отминалите щастливи времена. Преди да изчезне потрошена в огъня, в който сам я хвърли. Протегна ръка като в сън и взе флейтата. Помилва излъсканато й дърво, сякаш беше отдавна изчезнало дете, което внезапно се е завърнало. Сложи я до устните си и засвири затрогваща, запомняща се, горчиво-сладка мелодия. Стаята се изпълни с нея. Хю свиреше и слънцето на Съсекс сякаш погали лицето му; сякаш виждаше малко момиченце да се смее и да играе, а съпругата му, подпряла гръб на стената и сплела ръце се усмихваше и на двамата — на флейтиста и на малката танцьорка. Свиреше и свиреше, без да усеща горещите сълзи опарили очите му и стичащи се по лицето му. После всичко изчезна — музиката и видението, и отново беше в някаква стая с жена, която втренчено го гледаше.
Корбет внимателно остави флейтата на масата, поклони се и тихо напусна стаята, прекоси кръчмата и излезе на студената, потънала в мрак улица. Беше забравил мисията си, защото стари, кървящи рани се раззинаха в душата му. Видя мръсотията и боклуците по улицата и пълната с отпадъци канавка. По стената имаше петна от вино. Бездомен мелез душеше вонящите останки на разлагащ се плъх. На ъгъла покрит с язви парцалив просяк трепереше от студ и страх. Знаеше, че не трябваше да свири на флейтата. Досега светът му беше подреден, затворен и прилежно запълнен като свитъците в хранилището за ръкописи на Кувил. В този свой свят не виждаше нищо добро, но и нищо грозно. Кошмарите му се завръщаха, припомни си объркания живот, който водеше след смъртта на жена си и детето си. Припомни си месеците на студ и тъмнина в оня манастир в Съсекс. И тъкмо когато щеше да свърне от Патерностер Роу, усети, че някой го улови за лакътя. Обърна се и разпозна един от слугите в „Епископската митра“. Момчето пъхна флейтата в ръцете на Корбет.
— Моята господарка — рече то, — каза, че трябва да я задържиш и да дойдеш отново да й посвириш.
Корбет кимна, взе флейтата и потъна в мрака.
Глава шеста
Корбет знаеше имената на тримата стражи, стояли на пост пред „Сейнт Мери-ле-Боу“ от кралския следовател. В деня след срещата си с Алис реши да ги разпита. И тримата изпълняваха службата си из улиците и уличките на Чийпсайд. И тримата се кълняха в една и съща история и Корбет повярва, че говореха истината, такава, каквато си мислеха, че е. Привикал ги пратеник на помощник-шерифа на града, за да пазят вратата на църквата късно следобед в деня, в който Лорънс Дъкет се укрил там и потърсил убежище. Събрали се тъкмо преди вечернята. Влезли в притвора на църквата и заварили Дъкет заспал, както си седял в църковния престол. Видели, че се размърдал, събудил се и после излезли да пазят отвън.
Малко след като камбаните на близките църкви започнали да бият — камбаните на „Сейнт Мери-ле-Боу“ останали неми заради присъствието на Дъкет в църквата — енорийският свещеник дошъл и заключил църквата. Уверили се, че е добре затворена и чули как от вътрешната страна Дъкет залоства. Вратата вече била заключена сигурно и те си разпределили дежурствата: единият отишъл да спи, а другите двама останали на пост. Подслонили се под дърветата, където се топлели на запален мангал, но и тримата признали, че да си на пост в такъв кучешки студ не било човешко, макар нищо да не се случвало. Обхождали околността на църквата, но не видели никого, изобщо не можели да си представят как някой — даже и да се е промъкнал покрай стражите — ще се вмъкне в църквата, след като всички възможни входове били затворени. Така прекарали нощта, докато енорийският свещеник не дошъл. Отключил вратата, но не могъл да я отвори, затова помолил един от стражите да му помогне да я разбият. Тропали по вратата, за да събудят Дъкет, като мислели, че спи. Щом разбрали, че е безполезно да тропат, разбили вратата с помощта на голям дънер. Удряли, докато вратата не хлътнала навътре и резетата не изпаднали с трясък.