Сатанинско сборище
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евелина Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сатанинско сборище». Краткое содержание книги:
Това привидно незначително престъпление безпокои крал Едуард I, който не се чувства сигурен на английския престол. Макар да са минали години от бунта на Симон дьо Монфор, а самият предводител да е бил убит, в Англия все още има негови последователи, които са готови на всичко, за да отнемат короната на Едуард. Един от съратниците на Дьо Монфор, Фицозбърт, осъден и екзекутиран като сатанист, също е оставил след себе си последователи. Размирниците имат тайно общество и Бърнел, лукавият канцлер на крал Едуард, подозира, че това общество има пръст в убийството в църквата.
Младият Корбет за първи път се сблъсква с убийствената плетеница от политически интриги, ненавист и безумие, с любовта и омразата, с гъмжащия от ужаси подземен свят на Лондон.
Убийствата се множат, обръчът около краля се затяга, над самия Корбет надвисва сянката на смъртта, докато най-сетне на бял свят излиза страшната истина.
Почувства нотка на удовлетворение, когато видя, че името на Фицозбърт изтри ехидната усмивка от лицето на свещеника, по което не остана и капка кръв.
— О, изплаших ли те, отче? — попита той. — Няма как да не знаеш за Фицозбърт, нали? Малко поразии може да стори вече, мъртъв е от стотина години насам.
Притеснението на свещеника стана видимо. По челото му изби лека пот и той бършеше изпотените си длани в мръсното черно расо, което носеше. Корбет не го изпускаше от поглед.
— Какво ти е, отче?
Енорийският свещеник се поизвърна и се огледа, като да очакваше някой в мрака в другия край на църквата да ги слуша.
— Нищо — прошепна Белът, — това няма нищо общо със случая. Не виждам какво общо има смъртта на Фицозбърт със самоубийството на Лорънс Дъкет.
Корбет го потупа леко по рамото.
— О, отче — кротко рече той, — Дъкет не се е самоубил. Бил е убит и ще направя всичко възможно извършителите на убийството да бъдат наказани за престъплението си.
Заобиколи Белът, излезе от църквата и остави свещеника в студената тъмнина зад себе си.
Корбет възнамеряваше да иде направо в „Епископската митра“, но щом зави към Чийпсайд, нечия ръка сграбчи неговата. Обърна се светкавично, инстинктивно посегнал към ножа в ножницата, но се озова пред кръглото лице с насмешливо изражение и сини като метличини очи на Хюбърт Сийгрейв — главен писар в канцеларията. Открай време Хюбърт не се нравеше на Корбет заради злостния език и злобния начин, по който възпираше всеки, изпречил се на пътя му към издигането му в служба на краля. Беше последният, когото очакваше да види в Чийпсайд, а Сийгрейв открито се наслаждаваше на изненадата и объркването му.
— Мастър Корбет — изфъфли той, — колко хубаво, че те откривам. Доста време ни отне да те търсим. Не си в жилището си, нито в „Епископската митра“.
Сарказмът в думите му личеше като струя мътилка сред чиста вода.
Корбет се поклони подигравателно.
— Ами ти, мастър Сийгрейв? Не знаех, че си имал крака. Когато и да те видя, или седиш на стол или си на колене и лижеш ботушите на някое величие!
Тлъстото лице на Сийгрейв поаленя от гняв и той мушна с дебелия си пръст Корбет в гърдите.
— Тъкмо ти, мастър Корбет, ще трябва да поизближеш някой и друг ботуш! Господарят ни, лорд-канцлера Бърнел, се умори да ти праща писмо след писмо и е много ядосан, че не си намерил начин да му отговориш. Поради тази причина — гласът му преливаше от любезност — ме натовари със задачата да те отведа при него.
— И ако не тръгна? — още щом изговори думите, на Корбет му се дощя да си беше прехапал езика, понеже видя как чевръсто извъртя очи Сийгрейв и осъзна, че тъкмо такъв отговор му е трябвал на надутия глупак.
— Мастър Корбет — отвърна му Сийгрейв, — аз няма да те отведа. За тази цел и по тази причина канцлерът проводи мъжете, които стоят зад гърба ти.
Корбет се обърна и видя зад себе си неколцина кралски войници в униформата на личната гвардия на краля, а малко по-нататък друг кралски войник държеше спънатите им коне. Корбет сграбчи с ръка рамото на Сийгрейв и го стисна с все сила. Гледаше как болката заличава високомерното изражение от лицето на съперника му.
— Ами тогава, вестителче — възкликна Корбет, — щом канцлерът желае да ме види, да не губим повече време.
Корбет се качи на коня, доведен за него от кралските войници, които го обкръжиха и поведоха през Чийпсайд, през кланиците, където вонята от тезгясите на касапите и дръвниците изпълваше въздуха. Завиха наляво и се спуснаха по Олд Дийнс Лейн, по Бойърс Роу, на юг по Флийт Стрийт, подминаха Уайтфрайърс, Темпъл, Грейс ин и разкошните дървени къщи на правниците, накрая поеха по главния път към двореца и Уестминстърското абатство. Щом пристигнаха, взели присърце задачата си, войниците си проправиха път през тълпите и придружиха Сийгрейв и Корбет през малка зала, съпроводиха ги покрай съветващите се от двете им страни правници, чак до стаичката, в която няколко седмици по-рано Корбет получи заповедта за разследването.
Седнал зад масата, Бърнел го чакаше. Продължи да преглежда някакъв документ и остави Корбет и ескортът му да поизчакат, докато най-накрая не изпъшка, надигна се и хвърли документа на пода при непрекъснато растящата купчина пергаменти. Канцлерът се облегна назад на стола си, опря върховете на разперените си пръсти и загледа Корбет замислено и много скръбно.
— Мастър писарю — бавно продума Бърнел, — така се радвам да те видя! Колко мило от твоя страна, че дойде!
После тресна с ръка по масата.
— Как можеш, безотговорен глупако, ти, обученият писар, да се помайваш при изпълнението на кралска заповед! За кого се имаш, мастър Корбет?