Сатанинско сборище
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евелина Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сатанинско сборище». Краткое содержание книги:
Това привидно незначително престъпление безпокои крал Едуард I, който не се чувства сигурен на английския престол. Макар да са минали години от бунта на Симон дьо Монфор, а самият предводител да е бил убит, в Англия все още има негови последователи, които са готови на всичко, за да отнемат короната на Едуард. Един от съратниците на Дьо Монфор, Фицозбърт, осъден и екзекутиран като сатанист, също е оставил след себе си последователи. Размирниците имат тайно общество и Бърнел, лукавият канцлер на крал Едуард, подозира, че това общество има пръст в убийството в църквата.
Младият Корбет за първи път се сблъсква с убийствената плетеница от политически интриги, ненавист и безумие, с любовта и омразата, с гъмжащия от ужаси подземен свят на Лондон.
Убийствата се множат, обръчът около краля се затяга, над самия Корбет надвисва сянката на смъртта, докато най-сетне на бял свят излиза страшната истина.
На Корбет задачата на двамата му се струваше незавидна. Ровът беше пълен с отпадъци, плъх гризеше и влачеше покрита с кал буца. Мястото беше бунище, на което хвърляха мъртви котки, кучета, нежелани бебета, труповете на екзекутираните престъпници и самоубийците. Слугите най-накрая решиха, че са намерили мястото и започнаха да копаят. После, ругаейки се един друг и възложената им работа, мятащи бесни погледи към Корбет — проклети пречкащи се писари — избраха друго място, където пак започнаха да копаят. Корбет застана гърбом и зарея поглед над все още скованите от студ поля, докато виковете и крясъците не го накараха отново да погледне към градския ров.
— Намериха трупа, мастър писарю! — развика се представителят на краля. — Ела и виж!
Корбет тръгна към тях и забеляза, че лицето на представителя е зеленикавосиво и даже слугите са се отдръпнали встрани.
Изровеният и увит труп лежеше на ръба на рова. Прикрил лице с плаща си, Корбет извади камата си и започна да разрязва евтиното, прогизнало платно. Тялото лежеше така, както трябва да беше лежало, преди да бъде увито и влачено по улиците в груба шейна, за да го заровят в отпадъците и лепкавата мръсотия на градския ров. По трупа нямаше нищо друго освен увитото около слабините парче плат. Корбет предположи, че дрехите и накитите са отмъкнати от представителя на краля и слугите. Макар и да бяха минали няколко дни, вонята беше противна и непоносима. Наложи му се да си запуши носа, докато разглеждаше трупа. Очите бяха затворени, а устата — провиснала, езикът — прехапан от зъбите. Подпухнала и мокра, кожата сивееше, коремът беше леко подут. Огледа моравия белег около врата на мъртвеца и синината точно под лявото ухо, където се е падал затегнатият възел. Други следи от насилие нямаше, с изключение на бледите синини по двете ръце, над самите лакти. Корбет внимателно отбеляза височината на мъжа и с въздишка на облекчение се изправи.
Представителят на краля се приближи.
— Приключи ли? — попита го той.
Корбет кимна.
— Да, заровете го.
Представителят на краля се обърна и виком даде заповед на слугите. След минути тялото беше заровено и затрупано с мръсотия. Корбет взе парче дърво, скърши го на две и с малко прогнило въже завърза грубо двете парчета на кръст, който заби на мястото, където заровиха Дъкет.
Представителят на краля възрази.
— Мъжът е самоубиец! — зафъфли той. — Не заслужава погребение!
— Този мъж не е отнел сам живота си — рязко му отвърна Корбет, изтощен от свършеното през деня. — А и да беше, все пак си остава човешко създание!
Бръкна в кесията си и подаде няколко монети.
— Работата ви тук приключи, можете да си вървите.
Представителят на краля се канеше да възрази, но погледна към суровото лице на писаря, припомни си могъщата заповед, която той носеше, и си замълча. Прибра монетите в джоба си, повика двамата слуги, обърна се и тромаво се отправи към града.
Корбет ги наблюдаваше как се отдалечават, закрепи грубия кръст и започна да шепне заупокойна молитва. „От дън душа викам Тебе, Господи. Господи, чуй гласа ми“4. Над него кръжеше гарван и грачеше дрезгаво. Корбет не за първи път в живота си се зачуди дали има кой да чуе молитвите и ако ги чуваше, отдаваше ли им някакво значение?
По-късно Корбет се прибра в стаята си, взе дъската за писане, мастилницата, перото, пемзата и свитък евтин пергамент. Преди да започне грижливо да записва заключенията си от огледа на тялото на Дъкет, състоял се по-рано същия ден, той старателно бе почистил пергамента, докато грубият велен не се превърна в гладка повърхност, готова за писане.
Първо, трупът имаше обичайните за обесен човек белези. Дълбок, червен белег на врата и второ: морава или виолетова синина под лявото ухо. Но от какво бяха синините на ръцете? Синините, които бяха точно над лактите? И откъде се бяха взели? Корбет отпусна перото. Може да бяха от схватката на Дъкет с Крепин в Чийпсайд, но щеше да е голямо съвпадение, ако Крепин е успял да насини Дъкет по двете ръце на едно и също място. Пък и дланите на Дъкет бяха чисти и без синини. Мъж, който бавно е умирал, трябва поне в предсмъртната си агония да е сграбчил въжето, дори да е дърпал примката около врата си?
На последно място и най-важно, помисли си Корбет, как е успял Дъкет да се обеси с помощта на престола? При градския ров премери тялото на Дъкет и грубо сравни височината му с мерките, които беше взел в „Сейнт Мери-ле-Боу“. И дете щеше да види несъответствието. Дъкет беше твърде нисък, за да достигне резето. Наистина може и да е успял да прехвърли въжето през резето, но как е затегнал възела? Корбет отново потъна в мисли за синините над лактите на Дъкет.
4
Пс. 129:1-2. — Бел.ред.