Ангелът на смъртта

— По Фулк Басет ли?

— Точно така — бързо отвърна Едуард, който наблюдаваше внимателно Корбет и хвърляше коси погледи към Ранулф, сякаш вече съжаляваше за щедростта си и би искал да му нареди да напусне стаята. Ранулф не чака покана. Остави чашата си, скочи на крака, поклони се на краля и се оттегли заднишком от стаята, мърморейки, че е забравил нещо в залата. Трябвало да побърза да го потърси, нека негово величество и мастър Корбет да го извинят. Ранулф отвори вратата и изскочи в коридора, оставяйки господаря си на кралския гняв. Корбет го изчака да излезе, преди да продължи.

— Твое величество, във виното, което си изпратил, има същата отрова като онази, която уби Дьо Монфор. Не знам от какво е — арсеник, беладона, сок от напръстник или и трите, но е била открита в меха вино, който си му изпратил.

— Вярваш ли, че съм отровил виното, мастър писарю? — попита кралят.

— Не. Но някой го е направил, за да изглежда, че си бил ти. Кой знае, може да е и самият Басет.

Кралят поклати глава.

— Басет няма дори да диша, ако не му наредя — каза той сухо. — Убедително ли е всичко това, Корбет?

— Не, твое величество.

— Защо?

— Отровата, дадена на Дьо Монфор, беше много силна. Както казах, той умря след няколко минути. Виното, което си му пратил, е било отворено предната вечер.

— Може да е пил от него преди литургията.

— Не е пил. Твое величество забравя църковния канон. Свещеник, който изнася литургия, не бива да яде или пие след полунощ.

Кралят сви рамене. Знаеше, че някои от свещениците товареха другите с непосилни изисквания, но самите те не ги спазваха.

— И ако все пак, твое величество — настояваше Корбет, — е пил от него, нямаше да стигне жив до олтара.

Кралят кимна.

— Изглежда някой… — той присви очи срещу светлината, проникваща през един от капаците — Изглежда някой е искал да убие Дьо Монфор, но така, че да изглежда, че аз съм го убил. Същевременно ми казваш, че може би аз съм бил нарочената жертва. Възможно е да няма разрешение.

— Има, твое величество — уверено отвърна Корбет. — Съществува ли проблем, има и разрешение. Трябва да открием кой е дал отровата или кога е била приета. Отговорът на всеки от тези въпроси ще ни доведе до истината.

Кралят седна на пейката с разкрачени крака и притисна главата си с ръце. Потри лицето си — любимият му жест — поигра си с един от множеството пръстени по ръцете си и погледна към Корбет.

— Познавам те, писарю. Не си дошъл тук, само за да ми кажеш очевидното. Дошъл си да ме питаш нещо, нали?

— Да, твое величество.

— Тогава — изръмжа кралят, — за Бога, питай.

Корбет си пое дълбоко дъх.

— Едва ли някой ще повярва, че виното, което си изпратил на Дьо Монфор, е било отровено от теб, но може да се запитат защо изобщо си му го изпратил.

Кралят сви рамене.

— Беше подарък, предложение за мир.

Корбет стана, взе едно столче и седна близо до краля.

— Твое величество, знаеш, че съм твой верен слуга — Едуард го погледна изпитателно. — Твое величество — повтори Корбет, — аз съм твой верен слуга, но ако искаш да разбереш какво е станало, с цялото си уважение те моля да ми кажеш истината. Ти мразеше рода Дьо Монфор. Мразеше и главния свещеник на „Сейнт Пол“. Той щеше да отрече публично правото ти да събираш данъци. Думите му щяха да стигнат до папата в Авиньон, до крал Филип в Париж, до архиепископите и епископите на Шотландия и Уелс. Защо тогава му изпрати виното? — Корбет облиза устни. — Не би могло да е подкуп, не и за човек като Дьо Монфор. Биха били нужни богатствата на цяло абатство, за да се подкупи такъв човек.