Ангелът на смъртта
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ангелът на смъртта». Краткое содержание книги:
Разбойникът продължи напред; кръстопътят беше пуст; пътят беше обграден от дървета. Не виждаше и не чуваше нищо. Погледна към черната бесилка, която се издигаше на фона на светлосиньото небе. Три тела в железни клетки висяха на вериги от нея — специално наказание за онези, които бяха осъдени не само за кражба, но и за убийство. Младежът се усмихна и разкри жълтите си гнили зъби. Познаваше и тримата. Някога бяха в бандата на Фицуорън, но се бяха противопоставили на заповедите му и той ги беше предал на приставите на шерифа в Челмсфорд срещу награда. Бяха ги окачили тук в края на миналото лято и ги бяха зарязали. Телата им отдавна се бяха разложили, очите им бяха изкълвали от гладните гарвани; само белите кости тихо потракваха в железните клетки, сякаш роптаеха срещу близостта на човека, който ги беше предал. Доволен, че всичко е спокойно, младежът даде знак с ръка и скоро към него се присъединиха главатарят и останалите.
Те тръгнаха в колона по един покрай гората, следвайки пътя до върха на хълма, където спряха. Фицуорън огледа изоставеното имение, заобиколено от висока стена и заключени порти. Нищо не помръдваше: беше пусто, както обикновено. Единственият знак за човешко присъствие бяха тънките струйки дим на хоризонта, които се издигаха от огньовете в близките села. Той изчака малко: оттук имаше поглед към цялото имение; къщата и външните постройки, които ограждаха вътрешния двор. Обикновено там беше пълно с коняри и ковачи, но сега нямаше никой, защото на свещеника така му харесваше. Убедил се, че няма опасност, Фицуорън поведе малката група през снега надолу по хълма. Отминаха главния вход и продължиха покрай стената, докато стигнаха малка, странична портичка. Както обикновено, тя бе отворена. Вмъкнаха се вътре. Дворът приличаше на блато. Фицуорън внимателно огледа следите, но нямаше нищо необичайно. Конюшните, оборът и хамбарите бяха празни, а огънят в ковачницата отдавна бе угаснал. Погледна нагоре и на втория етаж на къщата видя през една цепнатина да се подава парче червено платно — уговореният знак, че е безопасно да влязат. Приближиха до вратата и уверено почукаха. В празния коридор отекнаха стъпки и вратата се отвори. Пред тях стоеше Томас Басингъм, икономът. Предразполагаща усмивка се бореше с тревогата върху дребното му лице. Зад него стоеше жена му и бършеше пухкавите си ръце в бялата престилка.
— Добре дошъл, мастър Фицуорън — заекна той.
Главатарят се усмихна, бутна го встрани и тръгна по коридора към кухнята и килера. Както беше наредил, не бяха запалили огън, но Томас се беше сетил да сложи съдове с въглища из стаята и да запали един ръждясал мангал. Жена му, уплашена от тези груби на вид мъже, бързо им поднесе студено месо, сирене и кани с разреден ейл. Разбойниците ядоха лакомо, мляскайки шумно и й даваха знаци, когато искаха още. Щом свършиха, Фицуорън, седнал на големия дъбов стол начело на масата, се протегна, уригна се шумно и удари с юмруци по масата.
— Е, мастър Басингъм — каза той. — Имаш ли новини от господаря си?
Икономът изглеждаше изтощен. Фицуорън се взря по-внимателно и забеляза бръчките от тревога, тъмните кръгове под очите, небръснатото лице.
— Да не би нещо да се е объркало? — заплашително попита той.
Басингъм кимна.
— Върнах се от града колкото се може по-бързо — измънка той. — Пътувах цяла вечност. Пътищата са почти непроходими. Конят ми…
— Конят ти? — попита Фицуорън.
— Не е тук — обясни мъжът. — Оставих го и довърших пътуването си пеша. Снегът е много дълбок. Жена ми помислила, че съм замръзнал.
— Може би ще й се иска да е така, ако новините, които носиш, не ми харесат.
— Вината не е моя! — дрезгаво каза икономът. — Не съм виновен, че свещеникът е мъртъв.
Фицуорън скочи на крака. Басингъм се сви под злобния му поглед.
— Какво?
— Свещеникът е мъртъв. Умря насред литургията.
— И не ми носиш нищо?
— Как бих могъл? Къщата му в Лондон беше запечатана. Пазят я кралски стражи. Самият крал е разгневен от смъртта на Дьо Монфор. Какво можех да направя? — изхленчи мъжът.
Фицуорън мина покрай масата, сграбчи го за мръсния елек и го вдигна във въздуха.
— Можеше да донесеш златото, което господарят ти ми дължи — усмихна се зловещо главатарят и зъбите му проблеснаха.
— Не можех — уплашено отвърна Басингъм, като си мислеше, че по-добре би било да не се беше връщал. Трябваше да остане в Лондон, да избяга. Огледа се. Само че жена му, хубавата Катрин с гладкото лице и черните къдрави коси, щеше да залинее без него. Фицуорън проследи погледа му и се усмихна.