Смъртта на Ахил
- Автор: Акунин Борис Чхартишвили
- Язык: болгарский
- Переводчик: София Бранц
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта на Ахил». Краткое содержание книги:
Оказва се, че го очаква невероятно трудна загадка — веднага след пристигането му в Москва смъртта застига генерал Соболев — героя от Руско-турската Война, познат ни от „Турски гамбит“, любимец на нацията. Соболев умира в разцвета на силите си. Русия е потресена, покосени са много надежди и амбиции, свързани с личността на Белия генерал. Макар че първоначално смъртта на героя се приема за естествена, Ераст Фандорин е на друго мнение. Въпреки съпротивата на администрацията и Войската, в дуел с чужди разузнавания и международни аферисти, Фандорин се добира до прикрити улики, които говорят, че генералът е убит.
Следите водят към една загадъчна красавица, към потайностите на московския престъпен свят — и към мистериозната фигура на убиеца и неговите поръчители.
Преплитайки факти, предположения и фантазия, Борис Акунин създава поредната уникална историческа загадка.
— Абсолютно — съгласи се Евгений Осипович и върна оръжието. — Обаче тя ще ви познае. Ванда.
— Не се б-безпокойте, ваше превъзходителство. Нося си цяла гримьорна. Няма да ме познае.
Предоволен от всичко това, Караченцев се облегна назад в креслото и макар че деловият разговор очевидно беше приключил, не бързаше да се сбогува. Предложи на събеседника пура, но онзи извади собствената си изящна велурена кутия.
— Истинска „батавия“18, Евгений Осипович — ще опитате ли?
Генералът взе елегантната кафява пура, запали и с наслада изпусна струя дим. Определено му се нравеше господин Фандорин и затова накрая реши да обърне разговора към най-деликатния въпрос.
— Вие сте нов човек в нашите московски джунгли… — подхвана отдалеч полицейският началник.
Пак тия джунгли, учуди се мислено Ераст Петрович, но не се издаде. Каза само:
— И в руските също.
— Тъй-тъй. А по време на отсъствието ви много неща са се променили…
Фандорин с внимателна усмивка чакаше продължението — май се очертаваше сериозна тема.
— Какво ще кажете за нашия Володя Голямото гнездо? — ненадейно попита Евгений Осипович.
След миг колебание Фандорин отговори:
— Мисля, че негово сиятелство не е толкова простодушен, колкото се прави.
— Уви — генералът енергично издуха нагоре гъст дим, — навремето князът съвсем не беше простодушен, дори никак. Шестнайсет години държи първопрестолния ни град с желязна ръка — не е малко. Но сега вече старият вълк сдава багажа. Нищо чудно, гони осемдесетака. Остаря, охлаби юмрука — Евгений Осипович се приведе напред и доверително сниши глас: — Остават му броени дни. Нали видяхте — тези негови помпадури Хуртински и Ведишчев го въртят на малкия си пръст. А прословутият Храм? Източи целия град. Защо, да ви питам. Колко приюти и болници можеше да се построят с тези пари! Ама не, новоизлюпилият се нашенски Хеопс държи непременно да остави подире си пирамида.
Ераст Петрович слушаше съсредоточено, без да се обажда.
— Разбирам, че за вас е неуместно да се бъркате — Караченцев пак се облегна назад, — но просто чуйте мнението на човек, който искрено ви симпатизира. Няма да крия от вас, в двореца са недоволни от Долгорукой. Допусне ли най-малката грешка — и сбогом. Чака го заслужен отдих в Ница. И тогава, Ераст Петрович, цялата му московска хунта ще се разпадне. Ще дойде нов човек, читав. Ще си доведе свои хора. Те впрочем са вече тук — неговите хора. Подготвят се.
— Например вие?
Евгений Осипович одобрително примижа:
— Схватлив сте. Значи няма нужда да продължавам. Същината на предложението ви е ясна.
Наистина не първопрестолен град, а някаква джунгла, помисли си Ераст Петрович, взрян в приветливо блещукащите очи на рижия полицейски началник — безспорно честен и разумен човек. Колежкият асесор се усмихна най-доброжелателно и разпери ръце:
— Оценявам доверието ви и дори съм п-поласкан. Може би с нов губернатор за Москва ще е по-добре. Не се наемам да преценявам впрочем, защото още нищо не разбирам от московския живот. Обаче четири г-години, ваше превъзходителство, живях в Япония и знаете ли, съвсем се пояпончих, чак понякога сам си се чудя. При японците самураят — а ние с вас според техните понятия сме самураи — трябва да е предан на сюзерена си независимо дали е калпав. Просто няма как, иначе цялата система ще рухне. Владимир Андреевич не ми е точно сюзерен, но не мога да се чувствам безотговорен към задълженията си спрямо него. Дано ме разбирате.
— Е, жалко — въздъхна генералът, преценявайки, че е безсмислено да го придумва. — Чакаше ви голямо бъдеще. Както и да е. Вероятно не всичко е загубено. Винаги можете да разчитате на подкрепата ми. Да се надявам, че разговорът ще си остане между нас?
— Да — кратко отговори колежкият асесор и Караченцев веднага му повярва.
— Време е — надигна се той. — Отивам да разпоредя за „Розата“. Ще ви избера най-оправните помощници, а вие от своя страна…
И напуснаха кабинета, обсъждайки пътем последните подробности от предстоящата операция. Миг след това се отвори малка врата в дъното — там имаше стая за отдих, в която князът обичаше да подремва следобед. Отвътре безшумно излезе Фрол Григориевич Ведишчев по чехли с плъстени подметки. Надвисналите му вежди бяха сурово сключени. Княжеският камердинер се приближи до креслото, на което допреди минута бе седял полицейският началник, и свирепо заплю кожата с кафява тютюнева плюнка.
18
По името на Батавия, холандска крепост в Индонезия, от 1621 г. — градът, построен около нея, след 1949 г. се преименува в Джакарта. — Б.пр.