Пешките падат първи
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Автор
- ISBN: 978-5-699-40138-3
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Пешките падат първи». Краткое содержание книги:
Дмитрий Платонов буквално с гърба си усещаше как Валентина се отдалечава от него и заедно с нея се отдалечава нормалният, законосъобразен живот, легален и открит, сякаш заедно с жена му от него се отдръпваше границата, току-що разделила ОНЗИ от ТОЗИ свят.
4.
В колата бе топло и задушно. Андрей Чернишов, оперативен работник от областното управление на вътрешните работи, беше пристигнал направо от бензиностанцията на „Петровка“ да вземе Настя Каменская, затова в купето още се усещаше силната миризма на бензин.
— Ще отворя прозореца? — полувъпросително каза Настя и хвана дръжката.
— Внимавай да не те одуха много — отвърна Чернишов, който настиваше моментално, ако го хванеше и най-незначителното течение.
— Абе голяма работа, нека ме одуха! — безгрижно отвърна Настя. — Инак ще припадна, изобщо не мога да понасям такава задуха.
— Интересно — как ходиш лете на юг?
— Ами никак — сви рамене тя.
— Как така „никак“?
— Лете не ходя на юг.
— А кога ходиш? Сигурно през есента, когато поспадне жегата?
— Не, не. Изобщо никъде не ходя. Когато съм в отпуск, си седя вкъщи, припечелвам по нещо от преводи.
— Ами на вилата?
— Какви ги приказваш! — уплашено плесна с ръце Настя. — В нашето семейство никога не сме имали вила.
— Интересно защо? Сега рядко се срещат хора, които нямат вила или поне ранчо. Общо взето, всички имат по някое местенце.
— Трудно ми е да ти отговоря, Андрюша. Откак се помня, у нас този въпрос дори не е бил дискутиран. Мама много работеше, и в събота и неделя все пишеше нещо, работеше на компютъра. За какво й е вила? Татко бачкаше като луд в криминалната милиция, успееше ли да си откъсне пет-шест часа сън на седмица в повече — беше голяма радост. Та затова от малка не съм свикнала с природата, израснах градско дете, тъй че дори не ме влече да се разходя до гората или до някоя полянка. Срам ме е да си призная, но тези неща ме дразнят. Все на нещо ще се набодеш, нещо ще те ухапе, няма топла вода, няма мек диван, няма телефон. И така нататък.
— Добре е, че работиш в градското управление, а не в областното като мен — отбеляза философски Андрей. — Защото при мен всяко престъпление е свързано с природата. Дори да е извършено в къща, докато стигна до него, вечно се друсам в колата. А и се пътува през същата тази природа, дето ти не я обичаш.
— Не пресилвай, не съм казала, че не я обичам, казах само, че съм равнодушна към нея.
Известно време пътуваха мълчаливо, не произнесоха нито дума.
— Андрюша, стига си протакал — каза най-сетне Настя. — Казвай.
— Няма нищо особено за казване — въздъхна Чернишов. — Пак същата история. Изстрел в тила, револвер девет милиметра. Трупът е в гората, близо до пътя. Младо момче. Надявах се нещо да си измислила по въпроса.
— А относно връзките му?
— Нищо. Никаква връзка с другите потърпевши. Поне на пръв поглед. Вярно, има още много да се рови. Честно да ти призная, започнах да се страхувам от понеделниците. Щом дойда на работа — убийство. Да не си създават навик да ги отстрелват в почивните дни?
— Изглежда, така е. Получава се едно от двете: или до потърпевшите човек може да се докопа само в почивни дни, защото в делник са винаги сред хора или под охрана, или си имаме работа със специфичен престъпник. Например луд. Или който е зает през цялата работна седмица. Ти какво мислиш по този въпрос?
— Ще помисля — каза Чернишов. — От четиримата единият е бил студент, другият — бизнесмен, двама са били без постоянна работа. Може би работата е наистина в начина им на живот. Но къде пътищата им са могли да се пресекат? Защо ги убива един и същи човек?
— Стоп, стоп, Андрюша, не е задължително един и същи човек, оръжието е едно и също. Е, може да се каже, че и начинът е един и същ. Но не можем да бъдем сигурни, че убиецът е все същият.