Пешките падат първи

— Е, може и да си прав. Да почакаме още. Колко души смятат да дойдат довечера?

— Вие лично поканихте осемнайсет — докладва Гена, след като извади от джоба си малък бележник и го прелисти. — И още седмина са изразили желание да ви честитят — ако юбилярят няма възражения.

— Общо двайсет и пет — кимна Кабанов. — Всеки от тях има минимум пет души придружители и охрана. Помислил ли си как ще ги настаним и нахраним?

— Предлагам да подготвим две маси в банкетната зала. Едната — за вас и вашите гости, другата — също за двайсет и пет души, за охраната. Всеки гост ще има в залата по един човек за охрана и лични поръчки. Общата зала, която е до банкетната, може да се даде изцяло на останалите придружаващи лица. Вече говорих с администратора, той помоли не по-късно от три часа да му съобщим ще трябва ли да затвори общата зала за обикновени посетители.

— Колко души ще се съберат в тази зала?

— Тя става тъкмо за всичките сто души. Там има трийсет маси, с по четири места на всяка.

— Добре, Гена, разчитам на теб. Не трябва да стават никакви ексцеси, разбираш ли това?

— Естествено, Виталий Николаевич.

— И още нещо, Гена… — Кабанов най-сетне извърна поглед от прозореца, тежко въздъхна и седна зад бюрото. Тлъстините вече бяха направили тялото му тежко, а движенията — бавни и тромави, но светлите внимателни очи гледаха открито и остро, както преди. Кабанов никога не криеше недоверието си към когото и да било, защото смяташе, че е по-добре да грешиш в приятна за себе си посока, отколкото да се оставиш да те измамят.

— Размърдай нашите връзки в областното управление на вътрешните работи. Искам да знам всичко за тези трупове. Искам да бъда сигурен, че тези хора са убити с един и същ пистолет. Защото като нищо може да се окаже, че това е обикновено съвпадение. Един от тях може да се окаже наш, а всички останали — случайност. Разбра ли ме?

— Да, Виталий Николаевич.

— Върви, Гена. И кажи на Еля да не ме свързва с никого до четири часа. Искам да помисля на спокойствие.