Родени за ченгета
- Автор: Балдаччи Дэвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Родени за ченгета». Краткое содержание книги:
— В нищо не се забърквам. Просто се аклиматизирам към външния свят.
Мейс лапна парче пушена наденичка, сдъвка го и облиза устни. После натопи шепа пържени картофки в кетчупа и ги натъпка в устата си.
Забелязал блаженото изражение на лицето й, Рой се ухили.
— Искаш ли цигара?
— Може би.
— Затворническата храна е отвратителна, нали?
— Аха.
— Все още недоумявам кой е посегнал на Даян.
— Добре ли я познаваше?
— Две години работехме заедно.
— Това не означава, че я познаваш. Ходил ли си й на гости?
— Два пъти. На някакъв служебен купон преди около три месеца, а първия път беше още преди да постъпя във фирмата. Тя отговаряше за набирането на нови адвокати.
— Трудно ли те взеха?
— Не съвсем. Но ми дадоха повече пари, отколкото заслужавам.
— Срещу които те вкараха в мелницата на платените часове?
— Нищо подобно.
— Какво искаш да кажеш?
— Не ме разбирай погрешно. Работя здраво, понякога седем дни в седмицата. Но в „Шилинг“ много-много не разчитат на платените часове.
— Мислех, че адвокатите изкарват пари точно така. Като в романите на Гришам.
— Ние работим с договори — обясни Рой. — Имаме солидни клиенти с дълбоки джобове, които ги предпочитат. Наясно сме с обема на работата и те са готови да си плащат. Фирмата разпределя дивидентите според приноса на всеки отделен служител. Така се избягват неприятните изненади, а системата е далеч по-ефективна от изсмукването на платени часове от клиентите.
— Но какво става, ако се случи нещо необичайно?
— В договорите има специална клауза, която гарантира плащанията при настъпването на подобно събитие. И тогава получаваме повече пари.
— За съдебни дела или сделки?
— За сделки. Делата ги възлагаме на външни фирми, но запазваме отговорността и надзора.
— Ти колко изкарваш?
— Това е поверителна информация.
— Ако беше публична, нямаше да те питам.
— Повече, отколкото заслужавам. Вече ти казах.
— Баща ми смяташе, че правото е благородна професия.
— Може би, но не за всички.
— И аз не му повярвах — каза Мейс и изяде остатъка от наденичката си.
По-късно, когато излязоха от заведението, Рой попита:
— Какво възнамеряваш да правиш сега?
— Довечера имам среща, на която очаквам да получа предложение за работа.
— Каква?
— Асистент при научни изследвания.
— Не те виждам в някоя лаборатория, облечена в бяла престилка и с очила на верижка около шията — констатира Рой.
— Не става въпрос за лаборатория. Професорът се занимава с урбанистични проблеми. Изследва градски райони, които познавам добре, или поне доскоро познавах.
— Районите с голяма престъпност?
— Бинго!
— Кой е професорът?
— Ейбрахам Олтман.
— Бащата на Бил Олтман?
— Кой е този Бил Олтман?
— Работеше в градската полиция, докато бях адвокат по наказателни дела. По-възрастен от мен, някъде към четирийсет и пет. Добър юрист, един от благородниците в професията.
— Не зная дали са роднини.
— Ейб е професор в Джорджтаун, неприлично богат човек.
— Значи е същият. От сестра ми знам, че е милиардер, но не е работил за богатството си.
— Вярно е. Значи го познаваш, така ли?
— Случи се така, че веднъж му помогнах.
— Но без да подозираш, че е богат?
— Това нямаше връзка с желанието да помогна. А откъде идват парите му?
— Родителите на Ейб са живеели в Омаха, къща до къща с някакъв младеж, който току-що бил основал инвестиционна компания. А те решили да вложат всичките си пари в нея.
— Омаха? Да не би да имаш предвид…
— Точно — кимна Рой. — Уорън Бъфет, станал известен като Оракула от Омаха. По всяка вероятност родителите на Ейб са продължили да инвестират при него, постепенно превръщайки се в най-големите акционери на „Бъркшър Хатауей“. След смъртта им няколко десетилетия по-късно състоянието им възлиза на повече от един милиард долара, дори след плащането на солидни данъци. Наследява го Ейб, който е единственото им дете.
— А пък аз се чудех как един университетски професор може да си позволи служител като мен — промърмори Мейс.