Родени за ченгета
- Автор: Балдаччи Дэвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Родени за ченгета». Краткое содержание книги:
Той пое ръката на Мейс и я разтърси здраво, а после заряза формалностите и я прегърна толкова силно, че я вдигна във въздуха.
— Нямаш представа колко се радвам да те видя, Мейс! — възкликна той. — От вестниците знам какво ти се е случило, а и сестра ти ми разказа. За съжаление по време на делото бях в Азия и това беше единственото, което ми попречи да се явя като твой свидетел. Каква несправедливост, господи! Страшно се радвам, че си жива и здрава! — След тези думи домакинът я пусна на земята, завъртя се и протегна ръка на Рой. — Аз съм Ейбрахам Олтман. Наричайте ме Ейб.
— Рой Кингман. Познавам сина ви Бил.
— Чудесно. Онова бентли е неговото.
— Той тук ли е? — попита Рой.
— Не, в чужбина е със семейството си. Просто остави колата си тук.
— А на кого е хондата? — попита Мейс.
— Моя е.
— Значи Бил кара бентли — отбеляза Рой. — Още ли работи като обществен защитник?
— Не, миналата година напусна. Сега се занимава с други неща. — Беше ясно, че Олтман не желае да се задълбочава в тази тема. — Елате, ще отидем в библиотеката. Нещо за пиене?
Рой и Мейс се спогледаха.
— Може би бира — каза Рой.
— Имах предвид по-скоро чай. Вече е късно за следобеден чай, но можем да го наречем вечерен. Харесвам много навици на нашите братовчеди англичаните, а следобедният чай е един от тях.
— Тогава нека бъде чай — съгласи се Рой и хвърли развеселен поглед към Мейс, която мълчаливо последва домакина в скромното му жилище от около три хиляди квадратни метра.
18
Появи се дребен мъж с безупречно чиста златиста ливрея и голям поднос в ръце. Върху него имаше каничка горещ чай, чаши с чинийки и кифлички. Мъжът постави подноса върху отоманка, тапицирана с дамаска на изящни райета. Тя някак се губеше в огромното помещение с висок таван и облицовани с кожа стени, край които се издигаха библиотечни шкафове от солиден махагон. Подредените в тях книги изглеждаха четени. В ъгъла имаше почти двуметров метален глобус, а под един от прозорците беше разположено широко старомодно писалище. На дългата ниска масичка до него бяха разхвърляни книги — повечето от тях разтворени и обърнати с кориците нагоре.
— Това е Хърбърт — поясни Олтман, след като дребният мъж излезе. — Отдавна живее с мен и се грижи за домакинството. Без него съм загубен.
— Всеки трябва да има по един Хърбърт в живота си — отбеляза Мейс.
Олтман напълни чашите и ги покани с жест да опитат кифличките.
— Имате страхотна къща — каза Рой, закрепи чашата с чинийката на бедрото си и посегна към една кифличка с боровинково сладко.
— Вече е твърде голяма за мен, но имам много внуци и искам да им е удобно, когато ми идват на гости. Освен това ми харесва, че е уединена.
— Бет спомена, че ще ми предложите работа.
— Точно така — кимна Олтман и тържествено добави: — Никога не мога да ти се отплатя за всичко, което направи за мен. Никога!
Мейс притеснено сведе поглед.
— Знаете ли, че тази жена ми спаси живота? — попита Олтман, обръщайки се към Рой.
— Не, но ви вярвам.
— Бандата ХЗ-12 — добави домакинът. — Гадни копелета.
— ХЗ? — погледна го с недоумение Рой.
— „Хероин завинаги“, в състав от дванайсет души — поясни Мейс. — Наистина гадни копелета, не особено изобретателни по отношение на имената. Половината от тях са зад решетките.
— А другата половина?
— Мъртви са.
— Няколко пъти идвах да те видя, но не ме пуснаха — каза Олтман.
— Защо?
— Защото репутацията винаги върви преди мен. А специално този затвор в Западна Вирджиния неведнъж е бил обект на гнева ми.
— Трябваше да се обърнете към Бет. Тя щеше да уреди да ви пуснат.
— Не исках да й причинявам допълнителни главоболия. — Олтман се извърна към Рой и поясни: — Мейс и известната й сестра се „радват“ на специалното внимание на един федерален прокурор.
— Мона Данфорт.
— Точно така — кимна Олтман и отново се обърна към Мейс. — По някое време миналата година дори се заговори за смяната на Бет.
— Не знаех — каза Мейс и остави чашата си на подноса. — Никога не ми е споменавала.
— Сестра ти предпочита да задържа всичко в себе си и понякога прекалява — отбеляза Олтман. — Мисля, че и ти си като нея. За щастие кметът категорично отказа да обсъжда всякакви идеи за уволнението на Бет.