Ковачница на мрак

Крил спря за миг в коридора пред вратата на Енесдия, достатъчно, за да чуе последните реплики между нея и слугинята й. Тъжната му усмивка се стопи едва след като закрачи към главния коридор.

Беше деветнайсетгодишен и последните единайсет години беше прекарал тук, в дома на Джаен Инис, като заложник. Беше достатъчно голям, за да разбира стойността на традицията. При все че думата „заложник“ съдържаше отрицателен смисъл, затворен в представите за плен и за липса на лична свобода, практиката беше по-скоро размяна. Освен това бе обвързана с правила и забрани, гарантиращи правата на заложника. Неприкосновеността на личността му беше ненарушим, скъпоценен и основополагащ закон. Поради това Крил, роден в дома Дурав, се чувстваше точно толкова Инис, колкото Джаен, Кадаспала или дъщерята на Джаен.

А това беше… жалко. Приятелката му от детинство вече не беше момиче, а жена. И си бяха отишли детинските мисли, мечтите му да се преструва, че тя наистина му е сестра — макар вече да съзнаваше причините, смущавали тези мечти. За едно момче ролите на сестра, жена и майка можеха — ако човек е непредпазлив — толкова лесно да се слеят в замайваща мътилка от болезнен копнеж. Не беше разбирал какво бе искал от нея, но беше видял как приятелството им се бе променило и в тази промяна между тях бе израснала стена, непреодолима, неумолима и охранявана от строго благоприличие. Имало беше мигове на неловкост, когато той или Енесдия се бяха озовавали твърде близо един до друг само за да бъдат спрени от прясно изсечения камък, допирът до който причиняваше смущение и срам.

Сега се бореха да намерят местата си, местеха се неспокойно в усилие да открият полагащата се дистанция помежду им. Или навярно борбата беше само негова. Не можеше да е сигурен и в това виждаше доказателството колко са се променили нещата. Някога, докато тичаше до нея, я беше познавал добре. Сега се чудеше дали изобщо я познава.

Преди малко в стаята й беше споменал за игрите, които играеха помежду си сега. Не като старите игри, защото тези не бяха, строго казано, споделени. Тези, новите, се придържаха към лични, интимни правила, самотни в оценката им, и не се печелеше нищо освен изчакване и безпокойство. Тя обаче бе заявила незнание за това. Не, „незнание“ беше неподходяща дума. Думата беше невинност.

Трябваше ли да й вярва?

Всъщност Крил беше объркан. Енесдия го беше надраснала във всяко отношение и понякога той се чувстваше като кутре по петите й, жадно да си поиграе, но тя вече бе загърбила този вид игра. Смяташе го за глупак. Подиграваше му се на всеки ъгъл и десетина пъти на ден той мълчаливо се заклеваше, че е приключил с това, напълно, но всеки път отново се отзоваваше на поканите й — които сякаш се изричаха все по-властно — и за пореден път се оказваше мишена за стрелите й.