Закуска в „Тифани“

— Но Холи не може да е майка на тези деца. Те са по-възрастни от нея. По-големи.

— Виж какво, синко — рече той с наставнически глас, — изобщо не съм казвал, че тя ги е родила. Тяхната собствена мила майчица, чудесна жена, Бог да я прости, тя се помина на 4 юли, Деня на независимостта, тридесет и шеста година. Сушавата година. Когато се ожених за Луламе, това беше през декември тридесет и осма, тя караше четиринадесетата година. Може обикновено момиче да не знае какво му предстои, когато е само четиринадесетгодишно. Но нашата Луламе, тя беше изключителна жена. Много добре знаеше какво прави, когато обеща да стане моя съпруга и майка на децата ми. Направо казано, тя ни сломи сърцата, като избяга ей тъй на. — Той сръбна от изстиналото си кафе и ми хвърли изпитателен поглед. — Е, моето момче, сега съмняваш ли се в приказките ми? Не вярваш ли, че ти думам самата истина?

Вярвах му. Беше твърде неправдоподобно, за да не е самата истина; освен това съвпадаше с думите на О Джей Бърман за онази Холи, която видял за първи път в Калифорния: „Не си наясно откъде е — от диви чукари, от Оклахома или кой знае откъде.“ Човек не можеше да обвинява Бърман, задето не е отгатнал, че тя е дете-съпруга от Тюлип, Тексас.

— Просто ни сломи сърцата, като избяга ей тъй на — повтори конският доктор. — Без никаква причина. Цялата къщна работа вършеха дъщерите. Луламе можеше да си живее най-спокойно: да се върти пред огледалото и да си мие косата. Имахме си собствени крави, собствена градина, кокошки, прасета — синко, тая жена направо надебеля. А брат й израсна гигант. Абе и двамата станаха съвсем друго от това, дето бяха, като дойдоха при нас. Тази — Нели, най-голямото ми момиче, — тя беше, която ги доведе вкъщи. Една сутрин идва при мене и казва: „Тате, заключила съм две диви деца в кухнята. Пипнах ги вън да крадат мляко и пуйчи яйца.“ Това бяха Луламе и Фред. Е, да ти кажа право, по-ужасно нещо не бях виждал. Ребрата им се четат, краката им клечки, едвам ги държат, зъбите им се клатят, даже каша не могат сдъвка. Тя каква да излезе работата: майка им умряла от ТБЦ, татко им също — и всичките дечурлига, цял рояк, били разпратени да живеят при разни стиснати хора, разни проклетници на сто мили по-източно от Тюлип. Право си е било момичето да се спасява от онази къща. Но нямаше никакво основание да бяга от моята къща. Тя беше нейна. — Той опря лакти на бара, притисна с пръсти затворените си клепачи, въздъхна: — Наля се и стана истински хубава жена. Пък и жива. Бъбрива като сойка. На всяка тема можеше да каже нещо остроумно сто пъти по-добре от радиото. Всеки ден първата ми работа беше да й набера цветя. Опитомих й гарван и го научих да й казва името. Показвах й как се свири на китара. Само като я погледнех, и очите ми се напълваха със сълзи. Вечерта, когато й предложих женитба, плаках като дете. Тя каза: „Защо плачеш сега, Док? Разбира се, че ще се оженим. Още никога не съм се женила.“