Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
Дагни и желанието му да я види бяха единственото изключение.
Желанието оставаше. Но, внезапно потресен, той осъзна, че не изпитва нужда да спи с нея тази вечер. Тази нужда, която не му беше давала и миг покой, която растеше, подхранена от собственото си удовлетворяване, се беше изпарила. Беше някаква странна импотентност — нито на тялото, нито на ума му. Чувстваше, все така страстно, както винаги го беше чувствал, че тя е най-желаната жена на света, но от това произлизаше само желанието да я желае, стремеж да чувства, а не чувство. Чувството за вцепенение изглеждаше като безразличие, но корените му не бяха нито в него, нито в нея — сякаш това беше сексуален акт, който принадлежеше на една реалност, която той беше напуснал.
— Не ставай, стой там, толкова е очевидно, че си ме чакала, че искам да погледам още малко.
Каза го от коридора на апартамента й, когато я видя изтегната във фотьойла и забеляза нетърпеливото трепване на раменете й, сякаш се канеше да става, и се усмихна. Забеляза, че като че ли някаква част от него наблюдаваше реакциите му с отдалечено любопитство — че усмивката и внезапната му радост бяха реални. Той улови едно чувство, което винаги беше изпитвал, но никога не беше назовавал, защото то беше безусловно и непосредствено: чувство, което му забраняваше да застане пред нея, когато той изпитва болка. То беше много повече от гордост и желание да скрие страданието — беше чувство, че страданието не бива да се признава в нейно присъствие, че никакво искане на единия или другия не може да има за причина болка и за цел — съжаление. Не съжаление беше донесъл със себе си и не съжаление беше дошъл да намери.
— Все още ли имаш нужда от доказателства, че винаги те чакам? — попита тя, послушно облегната назад, гласът й не беше нито нежен, нито умолителен, а ясен и подигравателен.
— Дагни, защо повечето жени никога не биха го признали, а ги го правиш?
— Защото никога не са сигурни, че би трябвало да са желани. А аз съм.
— Наистина се възхищавам на самоувереността.
— Самоувереността е само част от това, което казах, Ханк.
— А какво е цялото?
— Увереност в моята стойност — и в твоята.
Той я погледна, сякаш за да улови искрица на някаква неочаквана мисъл, тя се усмихна и добави:
— Не съм сигурна дали бих задържала човек като Орън Бойл например. Той изобщо няма да ме иска. А ти ще ме искаш.
— Да не твърдиш — бавно попита той, — че съм се издигнал в очите ти, когато си открила, че те желая?
— Разбира се.
— Това не е реакцията на повечето хора, когато ги желаят.
— Не е.
— Повечето хора чувстват, че се издигат в собствените си очи, ако другите ги желаят.
— А аз чувствам, че другите ме заслужават, ако ме желаят. А и ти чувстваш същото, Ханк, независимо дали го признаваш или не.
Не това ти казах тогава, първата сутрин, мислеше си той, гледайки надолу към нея. Тя лежеше мързеливо изтегната, с безизразно лице, но очите й светеха весело. Знаеше, че и тя и той мислят за същото. Усмихна се, но не каза нищо повече.
Докато седеше полуизлегнат на кушетката и я наблюдаваше през стаята, той се почувства умиротворен, сякаш някаква временна стена се беше издигнала между него и нещата, които беше чувствал по пътя насам. Той й каза за срещата си с човека от Държавния научен институт, защото, макар и да знаеше, че събитието предполага опасност, някакво странно, светещо чувство на удовлетворение изпълваше ума му.
Той се разсмя при възмутения й вид.
— Не си давай труд да им се ядосваш — каза той. — Не е по-лошо от всичко останало, което правят всеки ден.
— Ханк, искаш ли да говоря с доктор Стедлър за това?
— Със сигурност не!
— Трябва да го спре. Поне това може да направи.
— По-скоро бих отишъл в затвора. Доктор Стедлър? Нямаш нищо общо с него, нали?
— Видях го преди няколко дни.
— Защо?
— Заради двигателя.
— Двигателят? — той го каза бавно, по странен начин, сякаш мисълта за двигателя изведнъж го върна в една реалност, за която беше забравил. — Дагни… човекът, който е изобретил този двигател… той е съществувал, нали?
— Ами… разбира се. Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа само, че… това е приятна мисъл, нали? Дори и сега да е мъртъв, някога е бил жив… толкова жив, че е проектирал този двигател…