Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
— Дагни, ако някой художник те нарисува такава, каквато си сега, хората ще идват да гледат картината, за да преживеят нещо, което никога няма да получат в собствения си живот. Ще го наричат велико изкуство. Няма да знаят какво чувстват, но картината ще им показва всичко — макар и да не си някоя класическа Венера, а вицепрезидент на железопътна компания, — защото това е част от изкуството, дори това, което съм аз, дори и то е част от него. Дагни, ще го почувстват, ще си тръгнат и ще легнат с първата сервитьорка, и никога няма да се опитат да достигнат онова, което са почувствали. Аз не бих го търсил в картина. Аз бих го пожелал наистина. Няма да се гордея с някакъв безнадежден копнеж. Няма да храня мъртвороден стремеж. Искам да го имам, да го правя, да го живея. Разбираш ли?
— О, да, Ханк, аз го разбирам! — каза тя. „Ами ти, скъпи? Ти разбираш ли го напълно?“ — мислеше си, но не го изрече на глас.
Една нощ имаше снежна буря, тя се прибра вкъщи и намери огромен букет от тропически цветя във всекидневната си, на фона на тъмното стъкло на прозорците, по които се блъскаха снежинките. Бяха стръкове от хавайски факел, но дълги по три фута — големите им цветове представляваха конуси от цветчета, които имаха чувствената повърхност на мека кожа и цвета на кръвта.
— Видях ги на една витрина на цветарски магазин — каза й той, когато дойде същата вечер. — Хареса ми, че ги виждам през виелицата. Но няма нищо толкова похабено, колкото предмет на обществена витрина.
Тя започна да намира цветя в апартамента си на непредсказуеми интервали от време — цветя, изпращани без картичка, но с подпис на изпращача, който се четеше във фантастичните им форми, в ярките цветове, в екстравагантната им цена. Той и донесе златно колие, направено от малки свързани квадратчета, които образуваха плътна покривка от злато на врата и раменете, като яка на рицарска ризница.
— Носи го с черна рокля! — заповяда той.
Донесе й комплект огледала, които представляваха високи, тънки блокове от изрязан кристал, направени от известен бижутер. Тя гледаше начина, по който той държи едно от огледалата, докато му поднасяше напитка — сякаш допирът до повърхността под пръстите му, вкусът на напитката и гледката на лицето й бяха единствената форма на един неделим миг наслада.
— Някога виждах неща, които харесвах — каза той, — но никога не ги купувах. Тогава това нямаше особен смисъл. Сега има.
Той й се обади в кабинета една зимна сутрин и каза не като покана, а като заповед:
— Довечера ще вечеряме заедно, искам да се облечеш. Имаш ли някаква синя вечерна рокля? Сложи я.
Дрехата, която носеше, беше елегантна туника в пепеляво синьо, която й придаваше вид на беззащитна простота, вид на статуя в сините сенки на градина под лятното слънце. Онова, което той донесе и сложи на раменете й беше наметало от синя лисица, което я погълна от извивката на брадичката до върховете на сандалите.
— Ханк, това е нелепо — засмя се тя, — това не е моят стил!
— Нима? — каза той и я дръпна пред едно огледало.
Огромното кожено одеяло я правеше да изглежда като дете, увито в снежна буря; луксозната материя превръщаше невинността на непохватния вързоп в елегантност на покваряващ и търсен контраст: придаваше й вид на подчертана чувственост. Кожата беше в мек кафяв цвят, обхванат в синя аура, която не можеше да се види, само да се почувства, като мъгла, като намек за цвят, улавян не с очите, а с ръцете, сякаш човек чувстваше, без допир, потъването на дланите си в мекотата на кожата. Наметката не позволяваше да се види нищо от нея, освен кафявото на косата й, сиво-зеленото на очите й и формата на устните й.
Тя се обърна към него със стресната и безпомощна усмивка.
— Аз… не знаех, че ще изглежда така.
— А аз знаех.
Тя седеше до него в колата му, докато той караше из тъмните улици на града. Блещукаща мрежа от сняг се виждаше само от време на време, когато преминаваха покрай лампите на ъглите. Тя не питаше къде отиват. Седеше, облегната назад и гледаше снежинките. Кожената наметка беше увита плътно около нея, в нея роклята й изглеждаше лека като нощница, а наметката беше като прегръдка.
Тя гледаше острите редици светлини, които изплуваха иззад снежната завеса, и — докато наблюдаваше него, ръцете му в ръкавици върху волана, строгата, взискателна елегантност на фигурата му в черно палто и бяло шалче — си мислеше, че мястото му е в голям град, сред лъскавите му тротоари и изваян камък.