Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
— Никога не съм презирал лукса — каза той, — и все пак винаги съм презирал тези, които му се наслаждават. Гледах онова, което те наричаха свои удоволствия, и те ми изглеждаха толкова мизерно безсмислени след онова, което чувствах в завода. Наблюдавах как се лее стоманата, тоновете течна стомана, които текат както искам, накъдето искам. И след това трябваше да ходя на банкет и да гледам хора, които стояха и трепереха с възхищение пред собствените си златни прибори и дантелени покривки, сякаш трапезарията им е господар, а те са само предмети, които го обслужват, предмети, създадени от диамантените си копчета и огърлици, а не обратното. След това хуквах да търся първата възможна купчина шлака, а те разправяха, че не знам как да се наслаждавам на живота, защото се интересувам само от бизнес.
Той погледна приглушената, изваяна красота на стаята и хората, които седяха по масите. Те седяха със самочувствието, че другите ги гледат, сякаш огромната цена на дрехите им и огромните грижи, които бяха положили, за да се наконтят, трябваше да слеят във великолепен резултат — но не го бяха направили. Лицата им изразяваха озлобено безпокойство.
— Дагни, виж тези хора. Те трябва да са плейбоите на живота, търсачи на забавления и любители на лукса. Седят тук и чакат това място да им придаде значение, а не обратното. Но те винаги ни се показват като любители на материалното удоволствие, а след това ни учат, че да се наслаждаваш на материалното удоволствие е зло. Наслада? Те наслаждават ли се? Няма ли някаква извратеност в това, на което са ни учили, някаква грешка, която е порочна и много важна?
— Да, Ханк — много порочна и много, много важна.
— Те са плейбоите, а ние с теб сме просто търговци. Разбираш ли, че сме много по-способни да се наслаждаваме на това място, отколкото те изобщо могат да се надяват?
— Да.
Той каза бавно, сякаш цитираше:
— Защо сме оставили всичко на глупаците? Трябваше да е наше.
Тя го погледна учудено. Той се усмихна.
— Спомням си всяка дума, която ми каза на онзи прием. Тогава не ти отговорих, защото единственият отговор, който имах, единственото нещо, което думите ти значеха за мен, беше отговор, за който щеше да ме намразиш, си мислех — а именно, че те желая — той я погледна. — Дагни, тогава нямаше такова намерение, но онова, което казваше, беше, че искаш да спиш с мен, нали?
— Да, Ханк. Разбира се.
Той издържа на погледа й, после погледна встрани. Мълчаха дълго време. Той се загледа в мекия полумрак наоколо, после в проблясъка на двете винени чаши на масата.
— Дагни, когато бях млад и работех в мините в Минесота, си мислех, че искам да достигна до вечер като тази. Не, не работех за това и не мислех често за него. Но от време на време, в някоя зимна нощ, когато звездите бяха големи и беше много студено, когато бях уморен, защото бях работил две смени, и исках единствено да легна и да заспя на място в мината, си мислех, че някой ден ще седя на място като това, където чаша вино ще струва повече от дневната ми надница, и че ще съм спечелил цената на всяка минута и на всяка капка, на всяко цвете на масата, и ще стоя там единствено заради собственото си приятно прекарване.
Тя попита с усмивка:
— С любовницата си?
Видя внезапната болка в очите му и отчаяно й се прииска да не го беше казвала.
— Със… жена — отговори той. Тя знаеше коя е думата, която премълча. Той продължи с мек и спокоен глас: — Когато забогатях и видях как се забавляват богатите, си помислих, че мястото, което съм си представял, не съществува. Дори не бях си го представял съвсем ясно. Не знаех какво ще бъде, само как ще се чувствам. Отказах се да го очаквам преди години. Но днес го изпитвам.
Той вдигна чашата си и я погледна.
— Ханк, аз… бих се отказала от всичко, което съм имала в живота си, освен от това да бъда… луксозен предмет за твоя разтуха.
Той видя ръката й да трепери, докато вдигаше чашата, и каза спокойно:
— Знам, скъпа.
Тя седеше шокирана, неподвижна: той никога не беше използвал тази дума преди. Той отхвърли глава назад и по лицето му плъзна най-блестящата и весела усмивка, която някога беше виждала.
— Първият ти момент на слабост, Дагни — каза той.
Тя се засмя и поклати глава. Той протегна ръка през масата и я сключи върху голото й рамо, сякаш я подпираше за момент. С мек смях, сякаш случайно, тя прекара устни по пръстите му, това задържа за миг лицето й надолу, за да не види той, че блясъкът в очите й беше от сълзи.