Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
Колата влезе в тунел, прелетя през покрития с плочки кънтящ проход под реката и се издигна към серпентините на издигнатата на колони магистрала, под откритото черно небе. Светлините сега бяха под тях, пръснати сред мили от синкави прозорци, комини, наклонени кранове, червени припламвания и дълги, мътни лъчи, очертаващи изкривените форми на индустриален район. Мислеше си как го беше видяла веднъж в завода, с петна от сажди по челото, облечен с проядени от киселина дрехи — носеше ги също така естествено, както носеше и официалния си костюм. Това тук също беше негов дом, мислеше си тя, гледайки равнините на Ню Джърси — сред крановете, огньовете и трясъка на верижните предавки.
Когато тръгнаха по един тъмен път из празния пейзаж, а ивиците сняг лъщяха на фаровете, тя си спомни как изглеждаше той през лятото на тяхната ваканция — облечен в спортен панталон, изтегнат на земята в една самотна долина — тревата под тялото му, слънцето по голите му ръце. Мястото му беше там, мислеше си тя, мястото му е навсякъде, той е човек, чието място е на земята, и после се сети за по-точни думи: той беше човек, на когото земята принадлежеше, човекът, който се чувства като у дома си на земята и я контролира. Защо тогава, се запита тя, трябваше да носи товара на трагедията с мълчаливо търпение? Защо беше приел това изцяло, до степен, в която едва ли осъзнаваше, че го носи? Тя знаеше частично отговора, чувстваше, че целият отговор сякаш е близо и ще го улови през някой от наближаващите дни. Но не искаше да мисли за това сега, защото те бягаха от това бреме, защото в тясното пространство на летящата кола те плуваха в неподвижността на пълното щастие. Тя мръдна съвсем леко глава, за да докосне за момент рамото му.
Колата напусна магистралата и се насочи към осветените правоъгълници на отдалечени прозорци, които висяха в снега зад решетка от голи клони. Сетне, на мека, приглушена светлина, те седяха на една маса до прозореца с лице към тъмнината и дърветата. Хотелът беше на едно хълмче в гората, предлагаше лукса на високата цена и уединението, както и усещането за добър вкус, което предполагаше, че не е открит от онези, които искат висока цена и публичност. Тя едва забелязваше трапезарията, която се стопяваше в чувството за невероятен комфорт, а единственият орнамент, който привлече вниманието й, беше блясъкът от заледените клони зад прозореца.
Тя седеше и гледаше навън, синята кожа се беше свлякла наполовина от голите й ръце и рамене. Той я гледаше с присвити очи, с удовлетворението на човек, който се наслаждава на собственото си произведение.
— Обичам да ти давам неща — каза той, — защото нямаш нужда от тях.
— Така ли?
— И не че искам да ги имаш. Искам да ги имаш от мен.
— Точно такива ги искам, Ханк. От теб.
— Разбираш ли, че това е единствено порочно задоволяване на собствените ми желания? Не го правя за твое удоволствие, а за мое.
— Ханк! — викът беше неволен, съдържаше веселие, отчаяние, възмущение и жалост. — Ако ми беше дал тези неща за мое удоволствие, а не за собственото си, щях да ти ги хвърля в лицето.
— Да… така щеше да направиш, и то с пълно право.
— И наричаш това порочно задоволяване на собствените си желания?
— Така му казват.
— Аха! Така му казват. А ти как го наричаш, Ханк?
— Не знам — безразлично каза той и продължи към целта си:
— Знам само, че ако е порочно, то проклет да съм, но това искам да правя повече от всичко на света.
Тя не отговори, седеше и гледаше право в него с лека усмивка, сякаш го молеше да чуе значението на собствените си думи.
— Винаги съм искал да се радвам на богатството си — каза той, — но не знаех как. Дори нямах време да разбера колко го искам. Но знаех, че цялата стомана, която изливам, се връща при мен като стопено злато, а златото може да застине във всяка форма, която поискам, и точно аз трябва да му се наслаждавам. Само дето не можех. Не можех да му намеря приложение. Сега намерих. Аз произведох това богатство и аз ще го накарам да ми купи всяко удоволствие, което искам, включително и удоволствието да видя за колко мога да платя, включително и абсурдния подвиг да превърна теб в луксозен предмет.
— Но аз съм луксозен предмет, за който отдавна си платил — каза тя, без да се усмихва.
— Как?
— Със същото, с което плати и за завода си.
Тя не знаеше дали той разбра пълната и светла окончателност, която представлява мисълта, назована с думи, но знаеше, че онова, което той чувства в този момент, е разбиране. Тя видя как една невидима усмивка си отдъхна в очите му.