Вторият гроб отляво
- Автор: Джонс Даринда
- Серия: Чарли Дейвидсън #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Вторият гроб отляво». Краткое содержание книги:
Надпис на тениска, често носена от Шарлот Джийн Дейвидсън, жътвар на души, уникум по рода си
Тя измисли дизайна на жътваря на души, който носех на лявата си плешка. Представляваше миниатюрно същество с огромни невинни очи и неясно очертана мантия, подобна на дим. Напълно непонятно ми беше как го постигна с мастило за татуировки.
Тя си сложи слънчевите очила и се обърна отново към мен с въздишка.
— Казах, че ми трябва светлина, а не експлодирала звезда. Кълна се, че някой ден ще ме ослепиш завинаги. — Както казах, Пари може да вижда аури, а моята беше наистина много ярка.
Тя взе бутилка вода от плота и седна на счупения зъболекарски стол, като стъпи с ботушите си на щайги от двете си страни и подпря лакти на коленете си. Аз си извадих вода от малкия хладилник и отново се обърнах към нея, като се стараех да не прихна при твърде неизисканата й поза.
— Е, как е, жътварю?
— Не мога да открия фенера! — извика мъжът от задната стая.
— Няма значение — отвърна му тя и ми се ухили. — Красавец е, но няма капка мозък.
Кимнах. Тя си падаше по красавците. Но с кого ли не беше така?
— Добре, преструваш се на спокойна и хладнокръвна — прецени тя, като ме изучаваше с опитно око. — Но си спокойна колкото пиле върху дръвника за клане. Какво става?
Леле, биваше си я. Реших да мина направо на въпроса.
— Някога виждала ли си демон?
Дишането й се забави, докато осмисляше въпроса ми.
— Имаш предвид демон от ада с пламъци и сяра?
— Да.
— Демон в смисъл пазач в ада?
— Да — потвърдих отново.
— Като…
— Да — казах за трети път. От тази тема ми стана зле на стомаха. И мисълта, че такъв изтезава Рейес… не че гадинката не заслужаваше да бъде изтезавана поне мъничко, ама все пак…
— Значи наистина ги има?
— Ще приема това за „не“ — казах и надеждите ми се изпариха. — Просто мисля, че неколцина от тях ме преследват и се надявах да знаеш нещо, което аз не знам.
— Мамка му. — Тя извърна замислен поглед към пода и после пак ме погледна. Поне така си мисля. Беше трудно да преценя заради слънчевите й очила. — Чакай, преследват те демони?
— Нещо такова.
След като седя втренчена дълго време, достатъчно дълго, за да изглежда безразлична, тя наведе глава.
— Никога не съм ги виждала — каза тихо, — но знам, че има нещо там. Нещо блъска нощем. И не е само съседката проститутка. Страшни неща. Неща, които не можеш да забравиш.
Наклоних глава въпросително.
— Какво искаш да кажеш?
— Когато бях на четиринайсет, с група приятелки си бяхме спретнали кротък купон и като повечето деца на четиринайсет години решихме да викаме духове.
— Добре. — Това не означаваше нищо.
— Така че отидохме в мазето ни, напявахме и призовавахме духове от отвъдното, когато усетих нещо. Нещо като присъствие.
— На починал?
— Не. — Тя поклати глава, докато си припомняше. — Поне си мисля, че не беше това. Те са студени. Това същество сякаш беше там. Усетих как се отърка в мен като куче. — С едната си ръка стискаше другата над лакътя и докато си припомняше, тялото й леко потреперваше. — Разбира се, никой друг не го усети, докато аз не го споменах. — Тя ме погледна, погледът й беше изпълнен с тревожно предупреждение. — Никога не казвай на група четиринайсетгодишни момичета, викащи духове в тъмно мазе, че си усетила нещо да се допира до теб. Заради твоята собствена безопасност.
Засмях се.
— Няма. Какво стана?
— Скочиха с писъци и се втурнаха по стълбите. Това ме уплаши, така че, естествено, и аз побягнах.
— Естествено.
— Само исках да се махна от нещото, което се беше материализирало в мазето ни, така че хукнах, сякаш имах причина да живея, напук на склонността си към самоубийство.
Пари е била представител на готическата субкултура по време, когато тя не е била на мода, не както е сега.
— Мислех, че съм се измъкнала, докато не стигнах най-горното стъпало. Тогава чух ръмжене, дълбоко и гърлено. Преди да се усетя, бях паднала до средата на стълбите с навехната китка и натъртени ребра. Скочих и се измъкнах оттам, без да поглеждам назад. Трябваше ми малко време, докато осъзная, че не бях паднала. Някой беше дръпнал краката ми и ме беше влачил. — Тя вдигна крачола на панталона си и разкопча ципа на високите си ботуши, за да ми покаже назъбен белег на прасеца си. Приличаше на следи от нокти. — Никога не съм била по-уплашена.