Вторият гроб отляво

— Как си? — попита Нийл, когато пазачът ме заведе в кабинета му.

Вече бях започнала да свиквам с организирания хаос и седнах насреща му.

— Добре — отвърнах и свих рамене. — Оттеглих се за известно време от работата като частен детектив.

— Всичко наред ли е? — попита той разтревожен.

— О, да. Просто няма нищо спешно. Е, какво става? Може ли да го видя, или още е в медицинския център?

Нийл сведе поглед, преди да ми отговори.

— Исках аз да ти кажа, преди да го научиш в зоната за посетители.

Сърцето ми подскочи в гърдите.

— Случило ли се е нещо? Рейес добре ли е?

— Той е добре, Чарли, но… Не е съгласен да те види. — Той наклони глава в знак на съчувствие. — Заявил е отказ на молбата ти.

Седях вцепенена и мълчалива цяла минута, докато осмисля казаното.

Притъмня ми. Не можех да си поема въздух и трябваше да се махна оттук.

— Ами, аз ще си тръгвам тогава. — Изправих се и поех към вратата.

Нийл заобиколи бюрото си и ме хвана за ръката.

— Чарли, той ще размисли. Просто е ядосан.

Усмихнах се.

— Нийл, всичко е наред. Просто… ще се грижиш ли за него?

— Знаеш, че ще се грижа.

Излязох от затвора с усмивка на лице и карах към къщи, като се борех със задушаващото чувство на тъга със зъби и нокти. Въпреки всичко очите ми се насълзиха. Направо жалка картинка. По пътя размишлявах за бъдещето си. Какъв щеше да бъде животът без Рейес Фароу? Вече не можеше да напуска тялото си. Вече не можеше да идва при мен, да говори с мен, да ме докосва, да ме спасява през ден. След като го бях имала цял живот, готов да откликне на всеки мой жест или зов, сега бях сама.