Вторият гроб отляво

Ама пък той се държеше нелепо. Абсолютно нелепо. Цялата тази история ми припомни времето в началното училище, когато най-добрата ми приятелка каза: „Момчетата са гадни и трябва да ги замеряме с камъни“.

Прекосих скоростно паркинга, та вятърът да охлади разтърсващото ме желание и минах напряко през бара на татко към вътрешните стълби. Баща ми беше полицай в Албукърки, който също като чичо Боб получаваше повишение след повишение, докато и двамата станаха детективи. С моя помощ, естествено. Разрешавах случаите им от петгодишна, въпреки че разрешавах може би е пресилено. Предавах им информация от мъртвите, за да им помогна да разрешат случаите, от петгодишна. Така е по-добре. Докато чичо ми все още работеше за полицейското управление на Албукърки, татко се пенсионира преди няколко години и купи бара, през който минавах в момента. Офисът ми е на втория етаж. Също така живея на две крачки от задния вход. Много е удобно.

Татко беше подранил. Светлината от кабинета му се процеждаше в тъмното фоайе, така че заобиколих масите, завих зад бара и надникнах вътре.

— Здрасти, татко — стреснах го аз. Той подскочи от гласа ми и се обърна към мен.

Изучаваше една снимка на отсрещната стена. Дългата му слаба фигура напомняше върлина, облечена в смачкани дрехи на куклата Кен. Явно беше работил цяла нощ. На бюрото му имаше отворена бутилка „Краун Роял“, а в ръката си държеше почти празна чаша със столче.

Чувствата, които струяха от него, ме изненадаха. Нещо не беше наред, като онзи път, когато сервитьор ми донесе студен чай, а аз бях поръчала диетична кока-кола. Обикновено баналното действие на отливане на първата глътка шокира целия ми организъм заради неочаквания вкус и аромат. Вярно, понякога татко си имаше вкиснати дни, но този път излъчването му беше различно. Неочаквано. Дълбока печал, примесена със смазваща безнадеждност, ме лъхнаха и оставиха дробовете ми без въздух.

Напрегнах се разтревожена.

— Татко, какво се е случило?

Насилена и измъчена усмивка мина през лицето му.

— Нищо, скъпа, просто върших малко канцеларска работа — излъга той и несполучливото измъкване отекна в ушите ми. Но щях да се включа в играта. Щом не искаше да каже какво го тревожи, щях да го оставя на мира. Засега.

— Прибирал ли си се вкъщи? — попитах го.

Той остави чашата и вдигна жълто-кафявото си яке от облегалката на стола.

— Тъкмо съм тръгнал натам. Имаше нужда от нещо ли?

Боже, изобщо не умееше да лъже. Сигурно от него го бях наследила.

— Не, от нищо. Поздрави Дениз от мен.

— Чарли — изрече той с предупредителен тон.