Вечна
- Автор: Ноэль Алисон
- Серия: Immortals #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Софт Прес
- ISBN: 978-954-685-870-2
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вечна». Краткое содержание книги:
Животът й е достатъчно объркан и преди да срещне новия си съученик — Деймън Огъст. Той е потаен, изкусително красив и нечовешки талантлив. Евър е привлечена и същевременно ужасена от него, защото за пръв път среща човек, чиито мисли и аура са недостъпни за нея. А присъствието и докосването му карат целият хаос от чужди мисли в главата на Евър да стихне.
Светът на своенравния и енигматичен Деймън е изпълнен с тайни и загадки, а когато Евър решава да го последва, се оказва въвлечена в опасно приключение, което може да й струва живота, но и да разкрие невероятната истина за това каква е дарбата й и как да я използва.
Когато идва време за английския, аз съм толкова замаяна, с потни длани и със свито сърце, точно както ме описа Райли, че не мога да не й призная известна проницателност. Но когато виждам Деймън да говори със Стейша, прибавям към дългия списък и „параноична“.
— Извини ме — казвам, когато божествено дългите му крака, заели мястото на глупавия капан на Стейша, препречват пътя ми.
Но той не ми обръща внимание и остава надвесен над чина й. Без да искам, виждам как се пресяга зад ухото й и вади оттам една още неразцъфнала розова пъпка.
Една–единствена бяла розова пъпка.
Свежа и чиста, с блестящи капчици роса по нея.
Когато й я поднася, тя изписква толкова силно, че човек би си помислил, че й е поднесъл диамант.
— Боже мой! Не мога да повярвам! Как го направи? — пищи на умряло Стейша и размахва розата, да не би някой да пропусне да я забележи.
Стискам устни и забождам поглед в пода. Бързо напипвам айпода и го надувам, докато гласът й заглъхне.
— Трябва да мина — зарязвам извиненията и карам направо.
Очите ми срещат неговите и улавят топлината им само за миг, после черните въглени се превръщат в два ледени къса и той ми освобождава пътя.
Хуквам към чина, без да поглеждам към никого. Краката ми се движат така, както се очаква от тях — единия пред другия и обратно, като на зомби, робот, нещо нямо и бездушно, което е програмирано да се движи, но не е способно да мисли самостоятелно. Сядам на стола, вадя автоматично от раницата тетрадката, книгата и химикалката и се правя, че не забелязвам с какво нежелание пристъпва към мястото си Деймън, как си влачи краката към мен, когато господин Робинс влиза в клас.
— Каква смрад! — изсъсква Хевън, отмята бретона си и забива поглед напред.
Ругатнята й отнема вероятността да спази единственото обещание, дадено на Нова година, което тя все пак имаше възможност да спази, и то само защото намира думата „смрад“ за забавна.
— Знаех си, че няма да продължи дълго — поклаща глава Майлс, докато наблюдава как Деймън взема акъла на малките глезли с естествения си чар, с вълшебната химикалка и с онези глупави смрадливи розови пъпки. — Беше прекалено хубаво, за да е истина. Казах го още първия ден. Помниш ли, че го казах?
— Не! — тросва се Хевън, все още загледана в Деймън.
— Нищо не помня.
— Обаче го казах — настоява Майлс, изгълтва минералната си вода и кима доволно. — Казах го, но ти не си ме чула.
Вторачвам се в сандвича си и започвам да дъвча. Нямам никакво намерение да влизам в спор „кой какво каза и кога“ и определено не искам да поглеждам към Деймън, Стейша и всеки, който е на тяхната маса. Още не бяхме започнали часа, бяхме точно по средата на проверката за отсъствия, когато Деймън се наведе към мен и ми връчи един сгънат на триъгълник лист.
За да го предам на Стейша, моля ви се!
— Предай си го сам — казах през зъби, без да го докосвам, и в същото време се замислих как едно сгънато на три парче хартия може да предизвиква такава болка в гърдите ми.
— Хайде де — прошепна той и подхвърли бележката така, че падна на милиметър от пръстите ми. — Обещавам, че няма да пипнеш грип.
— Не става дума за грипа — погледнах го ядосано.
— А за какво става дума тогава? — попита ме той и ме заслепи с тъмния си поглед.
Става дума за това, че не искам да я пипам! Не искам да знам какво пише в нея! Защото в мига, когато се докосне до пръстите ми, аз виждам написаното в главата си — цялото флиртаджийско, закачливо и подканящо съобщение. Неприятният факт е, че дори да не я докосна, ще чуя съдържанието й в мислите на Стейша, но така поне ще мога да се преструвам, че се е заблудила, че глупостта й я е подвела и не е разбрала правилно написаното. Но ако го докосна, тогава ще е ясно, че всичко е истина… а аз просто не мога да го понеса…
— Предай си го сам — казах накрая, побутнах листа с върха на химикалката си и го изпратих на ръба на чина си, ядосана от тревогата, която обзема беснеещото в гърдите ми сърце.
И още повече се ядосах, когато той го взе и го прибра в джоба си, вместо да й го даде.
— Ехо, Земя вика Евър!
Тръсвам глава и се обръщам към Майлс.
— Питам какво стана. Не че ще си търсим вина, но все пак ти последна от нас говори с него…
И на мен ми се ще да зная какво наистина е станало. Спомням си, че вчера в часа по изобразително очите му потърсиха моите. Помня топлата вълна по кожата си, когато ме докосна. Помня, че си тръгнах убедена, че между нас има нещо специално — някаква магия дори. Но после си спомних онова момиче, с което го видях, преди да започне да сваля Стейша. Онази надута красавица с червената коса, с която беше в „Сейнт Реджис“, която така удобно бях забравила… и изведнъж разбирам колко наивна и глупава съм била да си въобразявам, че може да хареса мен. Сега осъзнавам всичко. Истината е, че Деймън е от онези момчета, които си играят с хората. И го прави с всички.