Вечна
- Автор: Ноэль Алисон
- Серия: Immortals #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Софт Прес
- ISBN: 978-954-685-870-2
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вечна». Краткое содержание книги:
Животът й е достатъчно объркан и преди да срещне новия си съученик — Деймън Огъст. Той е потаен, изкусително красив и нечовешки талантлив. Евър е привлечена и същевременно ужасена от него, защото за пръв път среща човек, чиито мисли и аура са недостъпни за нея. А присъствието и докосването му карат целият хаос от чужди мисли в главата на Евър да стихне.
Светът на своенравния и енигматичен Деймън е изпълнен с тайни и загадки, а когато Евър решава да го последва, се оказва въвлечена в опасно приключение, което може да й струва живота, но и да разкрие невероятната истина за това каква е дарбата й и как да я използва.
— Аз съм сирак.
— Сериозно? — питам въпреки твърдото си решение да поддържам разговора на абсолютния минимум.
Просто досега не съм срещала сираци на нашата възраст и винаги съм си мислела, че тази дума звучи малко самотно и тъжно. Въпреки че по вида на колата и дрехите му и предвид тази звездна петъчна вечер в хотел „Сейнт Реджис“, не го виждам да се чувства зле.
— Напълно сериозно — кима той.
В мига, когато спира да говори, веднага дочувам Стейша и Онър да си шепнат, да ме наричат откачалка и други още по-гадни неща. Но виждам как Деймън подхвърля химикалката си във въздуха и тя сякаш литва, прави няколко осморки във въздуха, преди да кацне обратно върху пръста му, и това завладява цялото ми внимание.
— А твоето семейство къде е? — пита ме той.
Просто е невероятно как шумът спира и започва, започва и спира като в някаква странна игра на музикални столове. Игра, в която аз съм тази, която винаги губи.
— Какво? — примигвам, разсеяна от вълшебната му химикалка, която се рее в пространството между нас, макар че не пропускам да чуя подигравките на Онър за облеклото ми. Нейният приятел се прави, че е съгласен с нея, но го чувам да се пита вътрешно защо тя никога не се облича като мен. Всичко това ме кара да нахлупя качулката, да пусна айпода и да обърна гръб на всичко. Включително и на Деймън.
— Къде живеят майка ти и баща ти? — не се предава той.
Затварям очи и се наслаждавам на сладката тишина през тези няколко секунди, докато говори. После ги отварям и ги забивам в неговите.
— Мъртви са — отговарям най-после и в същия миг господин Робинс влиза в клас.
— Съжалявам.
Деймън се е навел към мен през масата, на която се събираме за обяд, а аз се въртя наляво и надясно и чакам с нетърпение появата на Хевън и Майлс. Току-що отворих пакета с обяда си и открих между сандвича и пържените картофи едно червено лале. Лале! Като онова от петък. И въпреки че нямам никаква представа как го е направил, съм убедена, че е работа на Деймън. Но това, което ме тревожи, не са странните фокуси, а начинът, по който ме гледа, начинът, по който ми говори, начинът, по който ме кара да се чувствам…
— За семейството ти. Не знаех…
Свеждам поглед към бутилката с плодовия сок, въртя капачката му наляво–надясно, наляво–надясно и се моля той да смени темата.
— Не обичам да говоря за това — казвам накрая.
— Аз знам какво е да изгубиш любим човек — прошепва Деймън, протяга ръка през масата, слага я върху моята и ме изпълва с прекрасна смесица от топлина, спокойствие и чувство за сигурност… Затварям очи и й позволявам да влезе в мен. Позволявам си да й се насладя. Щастлива, че чувам какво ми казва, а не какво мисли. Като обикновено момиче… с едно не чак толкова обикновено момче.
— Ъ–ъ… извинявайте.
Отварям очи и виждам Хевън, която стои до ръба на масата и е леко наведена към нас. Жълтите й очи гледат злобно към ръцете ни.
— Съжалявам, ако прекъсвам нещо.
Отдръпвам ръката си и я заравям в джоба, сякаш е нещо неприлично, което никой не бива да вижда. Искам да й обясня, че видяното от нея е нищо и не означава нищо, но в себе си знам прекрасно, че не е точно така, затова не мога да измисля какво да й кажа.
— Къде е Майлс? — отварям най-накрая уста.
Тя прави физиономия и сяда до Деймън. Враждебните й мисли превръщат аурата й от светложълта в тъмночервена.
— Майлс си чати с последната си интернет находка, известен под името „прав корав и готов на всичко 307“ — отговаря тя и веднага се заема със своето кексче, като старателно избягва погледа ми. Обръща се демонстративно към Деймън и пита: — Е, как прекарахте уикенда?
Аз свивам рамене, защото знам, че всъщност не пита мен, и я гледам как лепва език на захарната глазура и както обикновено я близва за проба. Досега не съм била свидетел на случай, в който да не я хареса. Поглеждам към Деймън и установявам, че и той свива рамене, което е повече от изненадващо, защото от това, което видях в петък, мога смело да кажа, че неговият уикенд е бил далеч по-приятен от моя.
— Ами, тогава да ви кажа аз. Както се досещате, моята петъчна вечер беше пълна трагедия. През по-голямата част от времето бърсах и чистих повръщаното от Остин, защото домашната ни помощница беше във Вегас, а нашите не си направиха труда да се върнат от… и аз не знам откъде. Но в събота си наваксах напълно. Беше размазващо. Не, сериозно, това беше една от най-хубавите вечери в живота ми. И щях непременно да ви поканя, ако знаех, но всичко стана в последната минута.