Мадоната на бадемите

Свали пръстите си от звездата, издялана във вратата, и почука — толкова силно, че кокалчетата й се ожулиха. Надяваше се, макар че после се уплаши, че вътре няма никого. Но накрая орнаменталната решетка, поставена точно над звездата, се плъзна и в нея се материализираха чифт очи. Симонета се прокашля и изрече онова, което й казаха да изрече:

— Казвам се Симонета ди Сароно и съм тук по препоръка на Одериго Бекерия.

Решетката се затвори и тя тъкмо се канеше да се отчая, когато се отвори цялата врата. Беше посрещната от собственика на очите — жена, облечена в пурпурна рокля и златни бижута, които струваха много повече от всичко, което Симонета беше продала. Симонета я взе за господарката на дома, докато накрая осъзна, че това е слугиня, чиято задача бе да отваря вратата. Гостенката последва слугинята през хладния вътрешен двор, в който шуртяха фонтани, под красивите арки и между елегантните високи колони. Всичко беше оцветено и изработено в странни, но симетрични форми, а усещането от обстановката бе по-скоро за изискан вкус, отколкото за крещящо безвкусие. Въпреки че къщата беше много голяма, в нея беше топло и във въздуха се носеха аромати на подправки. Всичко беше много чуждо, много впечатляващо и изключително съблазняващо. Да, Симонета наистина се бе запътила към нещо ужасно странно и непознато.

Но после, когато в главата й отново нахлуха приказките на прислугата й, повторно я обзе страх. Имаше чувството, че влиза доброволно в бърлогата на лъва. Скоро обаче зърна гледка, която съживи духа й — под арката вляво забеляза две руси момченца, които си играеха със своята бавачка. Жената имаше три дълги тъмни плитки и яркочервена рокля и плъзгаше една сребърна топка между двете деца. В топката очевидно имаше звънче, чийто звън бе сподирян непрекъснато от веселия, жизнерадостен смях на момченцата. Симонета не можа да не се усмихне. Смехът на децата и нежният поглед на бавачката й вдъхнаха кураж. Очевидно бе, че евреите също обичат децата си.

Но докато навлизаше все по-навътре и навътре в къщата, страхът й се върна, особено когато зърна една фигура, седнала зад бюро с перо в ръка. Усещането на Симонета, че действително бе влязла в друг свят, се подсили още повече, когато уплашеният й мозък регистрира факта, че фигурата пише в огромния тефтер не отляво надясно, какъвто бе християнският обичай, а отдясно наляво. Освен това черните знаци, които изписваше, нямаха нищо общо с онези, на които бе учена от добрите монахини в метоха на Пиза, които се грижеха за образованието й. Тялото на този човек изглеждаше много масивно, а освен това носеше огромна барета в милански стил, чието кадифе леко закриваше лицето му. Това наистина ли бе Дяволът, с когото бе дошла да говори? Като че ли да, защото слугинята я покани да седне в стол със златен филигран, поставен точно срещу фигурата зад бюрото. Човекът продължи да насочва перото с ръка, която обаче приличаше напълно на нормалните мъжки ръце, а масивното му тяло се оказа илюзия, защото, макар и вътре, бе наметнал на раменете си тежка кожена мантия. Ала Симонета не успя да се успокои — ужасяваше се от погледа, който щеше да срещне след малко. Най-накрая Манодората остави перото настрани и вдигна очи към своята посетителка. Оказа се, че лицето не било дяволско, но въпреки това в него имаше нещо, от което си струваше да се страхува. Очите му бяха като студена сива стомана, която проблясваше със страховит интелект. Устните му бяха необичайно пълни, но пък опасно стиснати. Във времена, когато модата диктуваше на мъжете да се бръснат добре, той носеше брада, която бе покрита с благовонни масла и подстригана остро, подобно на острието на кама. Косата и брадата му бяха черни, но лицето му изглеждаше старо — би могъл да бъде на петдесет, че и повече. Когато заговори, го направи на перфектен милански, но беше ясно, че езикът му е привикнал на съвсем друг акцент.