Мадоната на бадемите
- Автор: Фиорато Марина
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-289
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Мадоната на бадемите». Краткое содержание книги:
Когато Бернардино Луини, талантливият ученик на Леонардо да Винчи, се заклева, че всяка жена, която рисува, ще бъде красива като ангел, той няма никаква представа, че ще трябва да почака повече от двайсет години, за да открие своето вдъхновение…
Годината е 1525
Луини е нает да нарисува религиозна фреска в църква из хълмовете на Ломбардия. Художникът вижда в църквата красивата Симонета ди Сароно, наскоро загубила мъжа си в кървавите войни между италианските градове държави, и остава запленен от нейната красота и от тъжните й очи. Той я обезсмъртява като Мадоната в своята най-прочута творба, която и днес може да бъде видяна в църквата „Санта Мария деи Мираколи“ в Сароно.
Художникът и моделът му се влюбват и като символ на любовта им Симонета създава свой шедьовър — тя измисля питие за любимия си от сока на бадемите, които растат в нейната градина. Но докато стенописът и ликьорът стават все по-популярни, връзката на двойката предизвиква скандал, който заплашва любовта им. И дори живота им…
— Имате бизнес с моя приятел Бекерия, така ли? Макар че не бих могъл да го нарека нито приятел, нито враг. Би могъл и да се изплюе срещу мен, докато ме моли за пари. Бекерия все още не е решил какво да мисли за мен. И като повечето християни, и той смята, че бизнес е мръсна дума. Затова подозирам, че сте дошла тук по собствена воля.
Симонета изпита огромно неудобство, че е разкрита толкова бързо. Осъзна обаче, че няма никакъв смисъл да играе игрички с евреина. Затова рече простичко:
— Дойдох да ви помоля за помощ.
— Значи сте си изгубила времето. Както и моето.
С тези думи Манодората отново вдигна перото си и направи знак на слугинята да изпрати посетителката. Симонета се изправи, но когато перото започна отново да скърца по хартията, заговори бързо:
— Моля ви! Може да изгубя къщата си!
— Виждам, че не сте свикнали да се молите. Номерът е да ми изтъкнете причина, за която ме е грижа. Е, можете пак да опитате.
— Изгубих съпруга си.
— Става, но не е достатъчно.
Симонета обори глава и издиша дълбоко, сякаш това бе последният й дъх. И после заговори тихичко, по-скоро на себе си:
— Значи всичко е ясно, с мен е свършено. По-добре испанците да бяха убили и мен!
Перото спря да скърца.
— Испанците ли?
— Да. Край Павия.
— Испанците са убили съпруга ви?
— Да.
Манодората насочи върха на перото към стола и рече:
— Заповядайте, седнете!
Симонета отново приседна и сърцето й заби с нова надежда.
— Ето, виждате ли, синьора Ди Сароно, хванахте му цаката на моленето! Участта ви не ме развълнува, но после изрекохте нещо, което събуди интереса ми. Защото, може би не знаете, но ние с вас имаме нещо общо. Аз също мразя испанците. И ми се ще да вярвам, че имам пълното основание да говоря от първо лице по този въпрос — защото мнението ми не се дължи нито на слухове, нито на догадки — прикова погледа й със своите светлосиви очи и тя се изпълни с усещането, че той е напълно наясно с всичко, което й бяха казали за него.
— Значи познавате добре този народ, така ли? — осмели се най-сетне да изрече тя.
— Би трябвало. Защото, може би не знаете, но аз също съм испанец.
Главата на Симонета се замая.
— Наистина ли? — изфъфли.
— Наистина. Невинаги съм бил известен като Манодората. Роден съм в Кастилия като Захей Абраванел. Но това не ми пречи да мразя испанците. Защото те ми отнеха нещо, което аз също обичах. В моя случай обаче това е ръката ми.
И вдигна над бюрото ръката, която до този момент бе крил отдолу. Макар възпитанието да й диктуваше друго, Симонета не можа да се сдържи и се вторачи ококорено в нея. Да, ръката му наистина беше златна. Проблясваше под светлината, нахлуваща през красивите остъклени прозорци. Загледа се с любопитство в нея. Забелязвайки интереса й, евреинът приближи ръката си към нея. Беше солидна, пръстите бяха изработени изключително сполучливо. Виждаха се даже нокти и линии на дланта, когато я обърна. А в самия й център, на мястото, където човек би могъл да постави монета, без да падне, се виждаше същата звезда, която Симонета бе зърнала и на вратата.